Естествено като диханието. Тайнство. Влагане на семето в земята.
Разравяш почвата, изкопаваш малко легълце за семенцето, поливаш със слънчева вода – да не измръзне семето. И го завиваш с пръст. Покриваш го, заравяйки длани в земята. Усещаш я – топла и влажна под пръстите ти. Жива. Като че ли всеки момент ще затупти като човешко сърце. Мирише хубаво. На дом. На спокойствие. На радост. На живот.
Аз съм дете на Добруджа. Имах детство на село. Ядох от доматите в градината на баба. Биволско сърце. Помня ги ясно – големи, червени, сочни и много плътни, превърнали лятото във вкус. Разрязвах ги още топли от целувката на слънцето, там, под сайванта на кирпичената къща, докато косовете подскачаха по клоните на крушата.
Аз съм дете на равната земя. Помня и че не обичах да ходя на бостана. Баба и дядо оставаха там дълго. Копаеха много, а мен ми беше горещо и ме лазеха буболечки. Днес обаче споменът от там изплува в съзнанието ми – когато юли вземе да прежуля яростно и пръстта под краката на баба и дядо се напече, дядо ми откъсваше една голяма червена диня, отивахме под сянката на ореха и я разрязваше директно там, на земята. Сокът се разтичаше по тревата, аз грабвах лакомо някой резен, динени вадички танцуваха по брадичката и често лепнеха по блузата ми. Корите изяждаше конят, а ние оставахме на сянка, докато слънцето се омилостиви. Помня го ясно. В съзнанието ми е като кадър от филм, виждам как сенките на ореховите листа се очертават по гърбовете на баба и дядо, как тъмнокафявата козина на коня лъщи под летните лъчи, как блузата ми беше окапана с розов сок.
Има и една друга история. Нея толкова пъти са ми я разказвали и са ми се смели, толкова пъти въображението ми я е онагледявало, че имам чувството, че е наистина е мой спомен, но не е. Твърде невръстна съм била. Не знам на колко точно години. Със сигурност на възраст, в която саденето на краставици не ми се е отдавало, ама пък идеята явно ме е привличала силно. Баща ми ме взел със себе си на лозето. В градината там засадил разсада на краставиците и се прибрал в къщурката да си почине. От съпричастност ли, или от любопитство, съм решила и аз да садя. Ама по свой си начин. Едно по едно, съвсем старателно, съм започнала да вадя коренче по коренче едва поставените в земята бъдещи краставици. Тогава дошъл съседът и съсипал цялото ми старание. После съм започнала да пораствам. Дълго време не ми се чуваше нито за садене, нито за бране на каквото и да е било.
Ама все пак съм дете на земята.
Същото това дете порасна. Сега моята земя е на 500 километра. Ям домати от супермаркета. Еднакви, водни, със зеленикаво около семките. Аромат имат ли, нямат ли – не съм много сигурна. Чакам колетите на нашите, пълни с ябълки, сушени подправки и червено цвекло през зимата. Всичко – от нашата градина. С вкус на вкъщи.
Почвата под краката ни
Кръвта вода не става. Връзката ми със земята явно се е оказала по-силна или просто съдбата си знае работата. Двайсет години по-късно се върнах отново на полето. Този път в рамките на командировка край Русе. Равните ми сандали с панделка потънаха в прах и кал на втората минута, а краката ми така се изцапаха, че дали съм добруджанско чедо или африканско, не беше много ясно, ако видиш само ходилата ми. Отразявах всъщност работата на Брайън Гогин – работил като аташе в българското представителство на Департамента по земеделие на САЩ и професор Харолд ван Ес, специалист по управление на почвите и водите от университета „Корнел”, САЩ. Докато щраках кадри и записвах с диктофона, чух как двамата коментират колко уплътнена е почвата и че това никак не е добре. Работя като журналист в сферата на земеделието. Покрай работата си научих доста, но безспорно от състояние на почви не разбирам особено много. От тези думи на американските специалисти обаче някак си ме заболя. Бяхме в Добруджа. Там, където съм родена, там, където допреди двайсетина години ядох алени дини на полето. Сега моята земя умираше. А аз се чувствах тъпо, обута в сините си сандали с панделка и лятната си рокля на цветя. Бяхме като на посещение в болница – цяла делегация загрижени за състоянието на пациента, без особено много да можем да му помогнем.
А искам и моите деца да снимат залези над златните жита, да откъсват тайничко по някоя пита слънчоглед, чиито семки току-що са се налели, още млечни и нежни, да гледат как снегът се топи, а зелените стръкчета на житото вече са пробили пътя си към слънцето. Не знам колко точно е сериозно това уплътняване, но със сигурност знам какво си помислих, когато чух за него: „Не искам земята ми да умира.“ И въпреки на пръв път успокоителните данни, в Националния доклад за състоянието и опазването на околната среда в България (2015 г), според които в периода 2005 – 2013 г. почвите в страната са в добро екологично състояние, що се отнася до съдържание на органично вещество, реалността не е никак успокояваща.
Тежките машини в полето я убиват, раздират тялото на моята земя, утъпкват я, не позволяват на кислорода да вдъхва живот на тялото й, на водата – да се разнася по жилите й. Правят я неспособна да ражда живот. Монокултурната страст я убива, изсмуква силата й, отслабва я, превръща я от плодовита и здрава земя в изпит и изтощен парцел, покрит с пръст. Пръст, а не почва. Пръст, която погребва семената, а не ги възкресява за нов живот. И тази мъртва земя няма да роди храна, няма да трансформира енергията на слънцето в енергия за мускулите ми. Ще стои просто утихнала и безплодна с утроба, неспособна да отгледа нов живот.
Според данните в доклада, в периода 2010 – 2013 г. има тенденция към задържане и разрастване на водоплощната ерозия. Запазват се и причинените от нея средногодишните почвени загуби. И това не е само у нас. За съжаление почвената деградация, ерозията и уплътняването превръщат все повече плодородни земи в безплодни пустини. Затова и две от 17-те цели за устойчиво развитие, приети от Организацията на обединените нации, се отнасят до опазване на земята и съхраняване на хилядолетната й способност да храни децата си. А именно: спиране на почвената деградация; изкореняване на глада и постигане на хранителна сигурност. По данни на ООН над 80% от храната на хората се осигурява от растенията. Само три култури – ориз, царевица и пшеница, представляват 60% от енергийния прием. Именно тези три толкова важни за човечеството, а за някои хора буквално жизноневажни култури, растат на същата тази земя, която отчаяно вика за помощ под тежестта на многотонните машини.
Нездравата почва ражда нездрава храна
Около 2,6 млрд. души по света директно зависят от земеделието, за да се препитават, а 52% от земята, използвана за селскостопански цели, е средно или сериозно засегната от почвена деградация. Земята ни просто издъхва в ръцете ни или по-точно от ръцете ни. Същите тези ръце, които направляват машините, така грубо блудстващи с тялото й. Именно тази земя тровим с куп химии, с които уж браним храната си от вредители и болести, а прояждаме здравето си и разболяваме децата си. За периода 2001 – 2013 г. у нас са се увеличили наторените площи спрямо предходните години. Наторените с азот земи през 2013 г. са със 7 % повече в сравнение с 2012 г., а с фосфорни торове – с 11 % повече.
Нещо повече, в журналистически материал на Светлана Трифоновска от agrozona.bg Петър Николов, председател на Българска асоциация на растителна защита, казва, че голяма част от нелегалните препарати за растителна защита, които влизат от Турция у нас, в миналото са били бойни отровни вещества. Въпреки че са забранени за употреба в Европейския съюз, от Турция като трета страна нелегални субстанции достигат българския пазар, за да се използват като препарати за растителна защита. Често съдържащите се в тях химикали са токсични и канцерогенни, причиняват и безплодие. Явно обаче има земеделци, които ги купуват. За да спестят, тровят не само почвата, но и храната, и подпочвените води. Няма как отровената почва да ражда здравословна храна! Дребните сметки могат да имат жестока цена. Нима здравето ни си струва „икономията“? Какво ще стане с нашето утре? Какво ще се случи с храната ни?
Промените в климата променят плодородието на почвата
За жалост обаче до тук не се изчерпват заплахите за изхранването на човеците през следващите десетилетия. Климатът се променя, а с него и се променя и почвеното плодородие. Дано тезите, че Добруджа от житница може да се превърне в гола пустиня, са просто апокалиптични твърдения, които целят да всеят паника. Фактите обаче към момента, сочат, че в следствие на климатичните промени у нас опустиняването стои като реална заплаха. Според документ на Европейската агенция по околна среда в районите около Черно море в страната заплахата от опустиняване е най-сериозна.
Равносметката
Тези процеси не се случват само в България. Всички заплахи за жизнеността на почвата грозят не просто цяла Европа, но и целия свят. Как ще изкореним глада, като земята ни умира, а хората на планетата се увеличаваме със забележително бързи темпове? Как ще постигнем хранителна сигурност, когато земята ни не може вече да ражда храна? Стремейки се към прогрес, постигаме регрес… Но май сме достигали повратната точка, в която да осмисляме повече. Да се вслушваме в гласа на земята, не във воя на машините. Да поддържаме ударите на сърцето й, за да не спре.
Всяка голяма крачка за човечеството започва от малката крачка на човека. И колкото повече човеци, толкова по-решителна ще е крачката. Защото можем да спасим земята си. … като заровим длани в нея, като посеем сами семето – пшеничното или бобеното, без значение. Ще го храним със слънце и с обич, ще му носим вода и компост. И ще расте живот изпод ръцете ни и ще бъде живот от земята ни. Не всичко вече е изгубено. В днешния век на вълци хората все още имат имат човешки сърца.
Анета Дончева