Мирише на билки и свобода. Телефонът вече губи обхват, а усещането за спокойствие се завръща. Шумът на столичните булеварди е останал на около 4-5 часа път. Сега всичко е гора. Юлска, зелена, прекрасна, родопска гора.
Липата все още разпръсква аромата си, смрадликата се лилавее между храстите, птички редят ноти из пространството, а ние вървим към Глухите камъни, недалеч от Ивайловград. Наследство, надживяло вековете и опазило своите загадки. Стигаме до тях и вперваме поглед нагоре – към онези неизброими трапецовидни вдлъбнатини в скалите, чието издъблаване би било евентуално постижение за умел катерач днес, но очевидно за траките е било обичай.
Разказват ни, че древният народ практикувал трупоизгаряне. Поставяли праха на мъртвеца в глинен съд втрапецовидните отвори, които всъщност служели за врата към другия, по-хубав свят. Това са тезите на изследователите, които ни обясняват живота преди нас. Но какъв реално е бил той до голяма степен си остава загадка. Да, днес знаем, че Земята не е плоска, но в знанието и развитието си сме се отдалечили от простичкото същестуване наедно с природата. Прерязали сме сякаш пъпната си връв с древните предци и сме с няколко идеи „По-„ от тях.
И докато ние дълбаем земята в търсене на икономически съкровища и дисциплинираме камъка във всякакви форми и функционалности, за траките камъкът е бил на почит. Издигнат е бил в култ и са го модифицирали само в степен, че да удовлетворяват основните си нужди – дълбали са го, например, за да съхраняват вода.
След кратко изкачване на естествено стръмния терен, стигаме до панорамна площадка, точно преди светилището. Пред очите ни отново е зелената необятност на Родопите. Една мека и деликатна възвишеност, радваща окото и развързваща всеки нервен възел, пристегнат от мисълта за делничните грижи.
Няколко каменни стълби почти отвесно нагоре водят до светилището. Парапет няма. Естестненият рефлекс на човек да се наклони напред, за да запази баланса и целостта си, е съвсем търсен ефект от траките – това само по себе си е естествено преклонение пред божествата, пред природата и пред стихиите…
Пътят навръщане някак минава неусетно. Стъпките са по-леки, умът е завладян от родопското очарование, рее се още над необятността на простора, радва се на изкушаващия призив на златистите джанки…
Пътешествието продължава. Дестинацията е Ивайловград. Слънцето вече изморено се прозява, протяга и разпъва розово-ливата си постеля. Жълтият автобус криволичи между извивките на планината. Между дърветата започва да прозира свежото и мокро тяло на язовир Ивайлоград. Някак безгласно и абсолютно единодушно вземаме решението. Спираме. Там, мъжествено изпънал мощната си снага, е той – язовирът. Отразява деликатно нежно лилавеещата постеля на слънцето, но е все толкова величествен в осанката си.
И понеже спомените нямат хронология, и аз няма да я следвам. Ще следвам това, което пръстите искат да изтанцуват върху черно-белите клавиши. Ще танцуват за онова необяснимо привличане на Родопите, което думите нямат силата да предадат. За него – усещането.
Юлският календар е обновил дата си. Гумените колелета на жълтия ни автобус продължават да се търкалят по родопските криволичия. Задминаваме човек по пътя. Оказва се, че това е единственият жител на село Горно Луково. Свикнала с пренаселената лудост на големия град, дори не мога да си представя какво е да си сам в цялото притихнало завинаги пространство на селото.
Претъркалят се колелетата до Долно Луково. Сателитните чинии по сградите в центъра са предвижили селото до съвременната реалност, но старите бубарски къщи, срутени до призрачна самотност, са застинала там, десетилетия назад във времето. Детски чорапки висят на простора на една от тях. Сякаш всеки момент с посипана с брашно престилка, ще излезе грижовна българка да привика от улицата прашния си малчуган. Някога тук е имало детски викове, камиончета, бутани по асфалта, радост. Сега има огромна притихнала къща с очакващи живот детски чорапки, висящи безвременно на простора. Ние отминаваме. А те продължават да чакат.
Минаваме покрай други къщи. Единственото живо нещо в тях е лозата. И колкото свежи са жизнените й сокове, толкова студена и безрадостна е каменната им снага.
Стъпките водят към каменната църква „Свети Константин и Елена“. Изградена е в началото на 19.век. За една седмица. Само под светлината на месечината. И за да създат храм на вярата, българите казвали на османските власти, че правят обор за животните. Църквата има две отделения – мъжко и женско. Мъжкото е по-голямото. Рисунките по стените са запазени съвършено, без никаква съвременна намеса. Съвсем близо до олтара – най-святото и най-искрено духовното място, виси кристален полилей. Разказват, че е дар на храма от Света гора. Поверието гласяло, че всеки, който застане под него с две горящи свещи в ръка, и отправи съкровено желание към вселената, то ще се сбъдне. Пожелахме си. Вярваме в сбъдването.
И като доказателство за чистотата на нравите в църквата всеки си взема свещички сам. Остава стотинки в кутията, където са оставили десетките хора преди него. И никой не слиза до низотата на страстите, никой не следи честността на вярващите. Това все пак е храм. Храм не само на вярата, но и на доверието.
Отново в центъра на селото – недалеч от смълчания някогашен търговски център, пред който сега расте бананова палма, седят няколко възрастни мъже. Седят и дружно отмарят, докато няколко метра встрани на отделна пейка са жените. Мъжете казват, че работа в градината има много. Виждаме няколко самуна в найлонова торба върху селската чешма. С мъка мъжете казват, че в селото вече няма фурна, не се прави хляб: „Едно време миришеше на хляб отдалеко. Сега всичко е химия.“
Ние всеки момент ще се качим на автобуса. Ще отминем, за да стигнем там, до меандрите на Арда. Там, където реката кръшно вие снага и приковава с магическата си красота погледите на пътешествениците. Ще минем край скалите – царство на орли и лешояди . Ще преминем и покрай много още щъркелови гнезда, и през село, в което на една-единствена къща лястовици са свили 17 гнезда. Всеки момент ще се качим на автобуса и ще оставим селото в своето несъвсем съвременно съвремие. Настаняваме се пак в големия търбух на жълтия ни автобус и се надяваме, че ще дойде и тук бялата лястовица, за да има кой да прибере детските чорапки от простора, за да има кой да изяде сочните гроздове от живите лози. За да не остане съвсем самотно и тихо Горно Луково.
Нас ни чакат още лов на минерали край реката, броене на луните нощем, лежане по меката трева, наздравици с прекрасно ивайловградско вино, загребване в такт на борда на каяците.
Броените дни минават бързо, особено когато си в абсолютен плен на обаянието на Родопите. Макар и отново в бесния ритъм на делника, знам, че ще се върна, защото, както казва един приятел: „Има два типа хора – едни, които са влюбени в Родопите, и други, които още не са били там“. Е, аз бях. И сега съм влюбена.
Текст и снимки: Анета Стефанова