За десет минути изпуснах автобуса. До следващия курс ме чакат още 50.
И аз трябва да ги почакам тихичко да се изнижат в тъмнината на декември.
Посядам отново на металните пейки. Замислих се в колко ли часове се сливат минутите, които съм прекарала тук през последните години…
Сядам и усещам все още спокойния пулс на автогарата.
Хигиенистката мие пода, майка гугука на бебето си, един възрастен господин настойчиво ме гледа и аз настойчиво се правя, че не го забелязвам.
Като рефрен се повтаря само звукът от търкалящи се куфарни колеленца. Така звучи мелодията на предстоящия път.
Изведнъж се замислям как автогарата олицетворява самия живот. Повечето хора идват в нея с конкретна крайна дестинация, с предварително избран маршрут, знаят от коя каса да си купят билет, приготвили са си точно пари.
Има хора, които пристигат по-рано, вземат си напитка, отварят книга, слушат музика, говорят с приятел и се наслаждават на чакането.
Някои по случайност акостират на автогаровия пристан твърде рано и нервно-нервно следят движението на бавно изнизващите се минути.
Други се появяват в последния момент, нервно се оглеждат, препускат от едно гише на друго, питат за разписанието, ровят трескаво в чантата си, търсейки портмоне. Грабват билета и държейки го още в ръка, се стрелкат в автобуса, чийто двигател вече бучи, а багажниците му още от преди десет минути са затворени.
И всеки е със своя багаж. Някои се накланят на една страна от тежестта му. Други премятат от рамо на рамо малка раница, трети влачат куфари.
Автогарата е олицетворение – на това как постигаме целите си и как подхождаме към живота, на това колко товар носим със себе си. И колко се обичаме. На насладата, на която сме способни и на нетърпението, което ни ограбва.
…
Осъзнах, че тези 50 минути са 50 минути за мен. 50 минути мое си време. Изборът също е мой – да почета, да пиша тези редове, да си взема топъл шоколад… или да се вайкам заради ужасния трафик, заради невъзможността да си взема онлайн билет, за това, че имаше един куп причини да закъснея с тези 10 минути.
Автогарата е въпрос на житейска философия и на гледна точка.
Електронният часовник е повреден. Вместо цифри има само две мигащи черти. Като две очи, които ми намигат. И някак си знам, че следващите минути ще бъдат приятни.
По радиото тръгва коледна песен.
Неоновите реклами на заведенията се отразяват в топките коледна украса и ги карат да блестят…
…
Сега, преди 10 минути или след още 50, всеки се качва на своя житейски автобус, заема отредената му или заслужена седалка и пътуването към целта започва, без значение дали следват нови магистрали, булеварди с изкъртен асфат или малки междуградски пътища.
Анета Стефанова