Петък, 14-и февруари, беше дълго чакана от мен дата. Не, не заради Свети Валентин. Този празник не мога да кажа, че го чувствам особено. По-скоро чувствам комерсиалността му: стремежа всеки да продаде нещо, което да ме накара да се чувствам обичана или да ме подтикне да изразя обичта си чрез покупка. Та…чаках тази дата заради свободния от офис присъствие петък и по-точно – заради замисленото кратко пътуване, чието начало най-после дойде.
Посоката беше Родопите, дестинацията – Триград.
Знаех, че пътят към селото е тесен и доста криволичещ. За щастие, след табелите за внимание „Еднолентов път с двупосочно движение“ нямаше много насрещен трафик. За сметка на това пейзажът действително беше пленителен – извисяващи се скали от двете страни на платното, по края му – все още неразтопен сняг и дървета в своя зимен вариант.
Пещерата „Дяволското гърло“
Още преди да стигнем Триград, стигнахме пещерата „Дяволското гърло“ – малка отбивка в дясно на пътя. Пред входа й си има паркинг, а до касата водят няколко стъпала нагоре. Билетът за възрастни е 6 лв.
Въпреки страшното си име, пещерата всъщност никак не е страшна. Влизайки, минавате през осветен тунел – изкуствено прокопан. Вървите почти по равно, дори не е хлъзгаво. В някакъв момент тунелът ще ви изведе в зала, която е известна като Бучащата зала. Бучене наистина се чува – от минаващата под скалите вода – от дясната страна – надолу, ще видите река, а от лявата – водопад.
Мистериите на пещерата
Вероятно сте чували многобройните легенди как изследователи са пускали белязани с боя дървени трупи с цел да видят къде ще излязат. Пътят на нито една от тях обаче не е установен. Накъде поема реката остава загадка. Настрана от трупите, доста по-зловеща е историята на двамата изследователи – водолази, които намират смъртта си заради пещерата – не излизат живи от водите. Откриват телата им извън „Дяволското гърло“ няколко дни след изчезването им.
Над 200 стъпала
За туристите обаче опасност няма, стига да не решите да се правите на изследователи. Следвайте предвидените пътеки и имайте предвид, че към изхода на пещерата водят над 200 стръмни стъпала нагоре. Е, според някои източници са над 300, но честно казано – не съм се старала да ги броя. Не са малко, но ако имате двигателна култура, не са никакъв проблем. Въпреки това имайте предвид, че стълбите не са подходящи за туристи с проблеми на опорно-двигателния апарат, сърцето или белите дробове. Изкачите ли се, изходът ще ви отведе малко по-нагоре по пътя от мястото, откъдето сте влезли в пещерата. За да стигнете до колата/автобуса си, ще трябва да се върнете по асфалта.
В случай, че над 200 стъпала не ви звучат добра идея, не се отказвайте да влезете в пещерата. Винаги можете да се върнете по обратния път, от който сте дошли, т.е. през осветения тунел.
Време за похапване
Пристигнахме в Триград по обяд. Имахме резервация за хотел „Триград“, но решихме да обядваме другаде за разнообразие. Предварително бях събрала препоръки от Фейсбук пътешественици – да хапнем в „Аркан Хан“ – хотелче с ресторант към него. Натам се и запътихме. Хотелчето се намира след табелата за изход от селото, но така или иначе с кола никак не е далеч. Наближавайки го, забелязах, че към него има и конна база. Това развихри моите отдавнашни желания да се повозя на кон. Разбира се, би било добре да можех да яздя, но никога не съм се учила, затова „возя“ към момента е по-точната дума за ситуацията.
Храна плюс гальовна котка
Та… стигнахме до ресторанта. Още като влязохме, дамите от персонала ни поздравиха, двете по-възрастни жени се запътиха към кухнята в готовност да нахранят гладните ни туристически стомаси, едно младо момиче остана да ни обслужи.
Изборът на масата никак не беше сложен. Видяхме дебела пухкава котка и автоматично се насочихме към нея. Освен красива, писаната се оказа и изключително дружелюбна. Натискаше се да я галим и се въртеше около нас, което честно казано, направи обяда ми двойно по-приятен. Момичето се притесни да не ни пречи котката, а аз се притесних котката да не избяга. Тази писана определено спечели симпатиите ми.
Местни продукти
Що се отнася до самата храна – супата с боб определено беше невероятно попадение. Бобът е местен сорт – шарен и с огромни зърна. Много вкусен. Хареса ми, че в менюто бяха маркирани със зелено всички продукти, които са от района – кашкавал и сирене от местната мандра, гъби – манатарки, картофи. Пържените картофки си бяха като от детството, домашни и вкусни, а не бланширани.
Хотелът
След обилния обяд и ласките, които разменихме с котката, беше време да се отправим към хотела. Като цяло хотел „Триград“ е доста приятно хотелче. Категорията му е 4 звезди, макар че определено в някои отношения не отговаря на тях. Стилът му е съвременен и уютен, обслужването е мило, изключително чисто е, СПА центърът е много хубаво организиран. Особено впечатление ми направи, че козметиката в банята – малкото туристическо шампоанче и сапунче, както и лосиночето за тяло, бяха с почти изцяло натурален произход и ухаеха много, много приятно.
Пералнята – шумният съквартирант
За нас обаче имаше два основни минуса. Първият – всеки път като слизахме в ресторанта (общо две закуски и две вечери) камината беше загаснала и беше студено. Както и да е, с един полар допълнително това не беше кой знае какъв проблем. По-големият проблем обаче беше друг. Бяхме отишли там с идеята да сме на тиха и спокойна почивка в планината, да се наспим и да възстановим батерии от последните няколко доста натоварени седмици. Е, определено в частта „тиха и спокойна почивка“ очаквания и реалност тотално се сблъскаха. Оказа се, че точно до стаята ни (на втория етаж!) е пералното помещение. Така в събота, 7,30 сутринта, се събудих не от селските петли, а от бученето на хотелската пералня, която напевно си работеше. Към 10 ч. питахме една жена какво се случва – все пак сме на почивка. Тя, естествено, просто си вършеше работата, каза, че е пуснала кърпите от СПА центъра. Извини се и обеща в неделя да не пускат пералня сутринта, а след като тръгнем. Очарователната мелодия продължи в името на хигиената… до 12,00, когато ние просто излязохме на разходка.
Триградска разходка
Първоначално се покатерихме по хълма до хотела – там има каменни стени. Оказа се, че те формират път, водещ към местност, в която някога хората гледали животни. Ентусиазмът ни обаче не продължи дълго, защото родопският вяртър реши, че ще спечели уважението ни. Бързо-бързо поехме надолу по пътя, след като за няколко снимки време без ръкавици ръцете започнаха да ме болят от студ.
Направихме си разходка из селото в посока „Аркан Хан“. Пеша пътят не е много, около 30 минути вероятно. В тези 30 минути обаче хора не видяхме. Къщите бяха притихнали, реката си течеше кротко, отникъде нито помен за живот.
Стана ми тъжно. Тъжно заради живота, който някога е изпълвал рушащите се в момента къщи, а сега никакъв го няма. Тъжно ми стана заради хората и трудния живот в това труднодостъпно селце. Но най-вече – тъжно ми стана, че това е поредното българско село, което се обезлюдява, поредното село, от което младите отдавна са избягали, а възрастните оцеляват както могат. Говорихме си за това как в западноевропейските страни селата са приказка, в която да живееш спокойно, а тук тишината на улиците тежи и от нея боли…
Обратно в търбуха на пералнята
Раздвижихме се, обядвахме при нашата приятелка котката. Мисля, че тя беше основният ни стимул да направим толкова дълъг поход за храна. Прибрахме се в хотела към 16 ч. И… изненада. Нашият шумен съсед по стая продължаваше усърдно да върти пране в търбуха си и да напява гордо своя химн. Е, да си призная, вече ми дойде вповече. Помолихме да спрат пералнята, та да подремнем поне следобед. И задрямах… докато от съседната стена не се разнесе така познатата вече механична мелодия… Тук умората обаче се притече на помощ, успях да се абстрахирам и да поспя.
Вечерта беше лежерна – пъстърва във фолио, книга в леглото, преглед на снимките от деня, а утрото започна… вече знаете как – с добре познатия рев на пералня.
Хапнахме и напуснахме хотела.
Неделя – време за коне
Неделята се усмихваше слънчева и беше време да изпълня желанието си – да се разходя на кон. Пътувайки към конната база през селото, този път някак си ме обзе позитивизъм. Слънцето беше изкарало от домовете жителите на Триград и из улиците на няколко пъти срещахме по двама-трима души. Друго си е да не безлюдно.
На кон през полето
В конната база ни посрещнаха майка и дъщеря. Оседлаха два коня за нас, инструктираха ни как да се качим и потеглихме на зимна разходка из полето. Е, щеше да е още по-хубаво, ако яздехме конете самостоятелно, но някой ден може би ще се науча. За сега ми достави радост и просто да се возя на гърба на коня, докато едната от жените го води. Беше ми стресиращо единствено в моментите, в които конете минаваха по замръзнали локви. Моят лекичко се подхлъзна веднъж. Самото животно не се усещаше стабилно и промени темпото си, а аз се поуплаших, че ако кончето се подхлъзне лошо и падне, не знам накъде точно ще се претъркалям аз.
За щастие, всичко мина добре, разходката продължи. Двата коня даже бяха главни герои в нашата импровизирана фотосесия. Е, не мога да кажа, че бяха търпеливи модели, но дадоха всичко от себе си. Като споменах търпение – търпението им беше подложено на истинско изпитание от две кутрета – братчета, които доста самоуверено се перчеха из краката на конете.
Разходката приключи за около половин час. На прибиране към базата видяхме две деца. Оказа се, че, за щастие, не били единствените в селото. Нещо в мен се усмихна, има ли деца в селото, ще има и живот за него.
Ако имате интерес към подобна обиколка на кон, вероятно ще ви е полезно да знаете – 30 мин. струват 30 лв, а час е 40 лв. Не се препоръчва обаче да стартирате с цял час, ако и вие като нас не сте имали взаимоотношения с коне преди. Обясниха ни, че самата стойка върху коня напряга мускулите на краката, гърба и седалището и може да се озовете с мускулна треска на следващия ден. Ние нямахме.
Ягодина
След разходката с коне се отправихме към Ягодина. Приоритет ни беше да се качим пеша до панорамната площадка „Орлово око“ и за да имаме достатъчно време за това, решихме, че Ягодинската пещера ще я пропуснем.
Пътят към Ягодина е още по-тесен спрямо пътя към Триград, също така еднолентов и с двупосочно движение. Но е и невероятно живописен.
Панорамата „Орлово око“
Първата пешеходна пътека, която видяхме в посока „Орлово око“, тръгваше директно от автомобилния път, преди самото село Ягодина, от лявата страна. Пътеката обаче е крайно неподходяща за зимни условия – изключително стръмна е и беше с натрупан сняг. Затова продължихме към селото. От центъра му следвахме табелите за хотел „Мурсал“. Паркирахме до хотела и тръгнахме оттам към площадката. Тази пътека определено беше много по-безопасна. Представлява черен път, виещ се нагоре по хълм. Денивелацията е 600 м и според информационната табела се взема за 1,7 часа. Ние с бодра крачка се справихме за един час като в това време влизат кратки спирки за събличане на якета, снимки, обличане на якета и т.н.
Изкачвайки се нагоре по хълма, видяхме диви козлета, а колкото по-нагоре отивахме, толкова по-красива панорама се разкриваше. Когато стигнахме самата площадка, вече имаше няколко групи, които се бяха качили на „Орлово око“ с джипове. Както вероятно мнозина от вас знаят, от село Ягодина можете да си наемете джип, който да ви качи до площадката, и да си спестите ходенето. Доколкото разбрахме, цената на човек е около 15 лв.
„Орлово око“ е първата от рода си панорамна площадка в България. Открита е през май 2009 г. на 1530 м надморска височина. Теглото, което може да издържи, е 3 тона. От нея се разкрива околният пейзаж на Родопите като от орлови поглед.
Всъщност тази площадка ни беше и последната цел на това уикенд пътуване. След доволно количество снимки и селфита, слязохме отново до хотела, където ни беше колата. Похапнахме стабилно и потеглихме към вкъщи с идеята още следващите почивни дни да избягаме отново в планината.