Сгушени в януари вървим по нишките на делника.
Аларми разкъсват съня ни и пресичат стартовата линия на сутрините.
Слагаме крак пред крак и като мъниста на молитвена броеница отмятаме задачи.
Спим и сънуваме страховете си.
И се будим от остър пристъп на душевен глад.
Умовете ни са пълни с мисли, а душите ни гладуват.
Живеят само от дочути в бързината строфи на улична цигулка, от някой бегъл поглед към картина.
Жадуват царски порции изкуство. Поетическо ухажване на сетивата.
Душите ни болезнено бленуват дълга цветна вана в близката галерия. И ноти, които като изтънчен кавалер канят на танц забързаните ни токчета. Искат просто за момент да спрем. Да спрем да тичаме след часовника като за пръв път влюбени хлапачки.
Какво ли ще се случи, ако …
…. облечем ефирните си рокли, ако усетим нежността си, ако приседнем с гореща чаша капучино и послушаме как прашинките канела тихичко пукат миниатюрните млечни балончета. А после гребем пяна с лъжичката, усетим как канелени ухания се катерят по носа ни и любящо го обгръщат.
Родени сме за радост. За музика, за цветове, за изкуство и за танци. А вместо да танцуваме по улиците, препускаме по тях като коне в своя делничен тръст.
Родени сме да създаваме – текстове, картини, сладкиши, уют, удоволствия. А създаваме само тревоги на уморените си умове.
Ние сме цветове, изгубили палитрите си.
Безумно неосъзнаваме нещастието, което сами раждаме с неумолимото си бързане.
Като четка на художник сме. Оставена да засъхне близо до картината. Като четка, която някога плувала в такта на танго върху платото, сега линее в пустота.
Животът ни е цветен, момичета. И ние сме палитри, раздаващи цветовете на света.
Душите ни са гладни за наслада. Гаснат по романтиката на строфите, по кадифените кресла в театрите и по живителния дъх на библиотеките.
Да си вземем стол и горещо капучино. Всичко може да почака. Дъждът ще продължи да си вали, писмата ще се трупат в кутията, а картофите ще си стоят все така необелени на горния рафт в хладилника.
Да нахраним душата си е това, което носи смисъл. Така се ражда радостта.
Останалото си е скотство и ражда бурени в полето на дните ни.
Затова… вземете си капучино. И нека зазвучи музика, нека се разлеят цветове.
Анета Стефанова