Понякога всичко, от което имаш нужда във вечерта на делника,
е блус.
Неговата чаша вино до твоята,
още блус,
жълтата светлина на уличните лампи и дъжда през януари,
който се надяваш да е сняг.
А всъщност се оказва, че той наистина е сняг,
макар и мокър,
и ти започваш да вярваш,
че всички надежди,
когато са искрени,
стават нещо във форма тук и сега.
Малки парченца от чудото на света, случили се в този делник…
или в някой друг.
Блусът продължава,
с него и на твоя делник вечерта.
Вечерта прелива в нощ
и вторникът във сряда.
А ти отнесено си мислиш
как искаш да се окъпеш във поезия.
Да се приютиш във строфите.
Да се сгушиш
и да поостанеш.
В поезия
с ритъм, но без рима.
То и животът така те завърта.
Тече във такт, ала без рими.
…
Поезия е само това, че звучи блус,
че ги има него
и втората чаша до твоята.
Ама всъщност това е не просто поезия,
а Вселена.
…
Затваряш очи и благодариш на Бог.
…
А уличната лампа още свети
с онази вълшебна улична светлина
и
вали онзи сняг,
който ти си пожела,
докато се радваше днеска на онези кокичетата.