Той е очарователен. Духът му е млад, но стилът му личи отдалеч. Винаги успява да ме развълнува, да ме изненада, да ме вдъхнови.
А дамата на сърцето му…е изящна. Грациозна. Елегантно и някак си невероятно естествено вплита тялото си в него. Ах, каква двойка са! Голяма любов! Ама не ревнувам. Всеки си има своята любов. И те си имат тяхната. Те – Пловдив и Марица.
Със сигурност знам, че не знам кога гледката е най-хубава – когато сутрешните лъчи се къпят в сивкаво-синята река и водите й сияйно блещукат, при вечерната си целувка със слънцето, когато цялата става розово-прелестна
или вечер – в онази своя тържественост, когато с гордост носи тиарата си от сияещи малки отражения.
Обичам разходките по Главната. Дългата улица, достатъчно широко скроена, за да усмири древността на Римския стадион, крещящия стил на съвременната мода и динамичната вредност на бързите храни.
А когато кривнеш малко от правия път, попадаш в Капана. Онзи Капан, с цветните флагчета, полюшвани от клонящия вече към пролет повей. Пристъпваш, пристъпваш и усещаш как листите от душевния ти календар се отронват и изведнъж февруари става май – закачлив, цветен, развеселен. И една непрестанна глъчка цари. Един щастлив живот си върви. Младежи пред арт работилница за дърво. Говорят си. Не подслушвам, ама ми се иска да чуя малко от разговора им, да се потопя повече в този карнавален свят, който се е скрил една пресечка зад Главната, докато тя продължава търпеливо да жми…
И продължавам фестивално да крача из Капана, щастлива, че все още знам как да изляза от него. Натъквам се на един динен графит. А после на мишченце, седнало на своето сиренце.
Изведнъж… зазвучава Малка нощна музика. Моцарт и Верди си правят компания, вероятно обсъждат петолиния или истории за многобройни братя и сестри. Седят си кротко, облегнати на една стена…
Отсреща един човечец ги наблюдава. Наблюдава ги не, ами….очите му станали на четири.
Джон и Рей са там и си представят. Представят си, че няма рай, че няма ад, че над тях е само небе… Е, оставям ги да си представят каквото си искат, времена, измерения, ангели и рогатички същества…
Все пак сега си имам друга мисъл -аз съм в Капана. И тъкмо мислех да излизам вече от него, и той пак ме въвлече в себе си. Книжарничка. Мъничка, на едно ъгълче. Влизам. На кафяво кожено кресло стилна дама седи и чете синя книга с маргаритка. За миг съжалих, че съм влязла. Не исках да я прекъсвам. Беше като кадър от филм или като илюстрация от детска книжка. С тази разлика, че в книжките рисуват баби с побелели коси, увити във вълнено одеяло, четат, а до тях лениво си лентяйства дебела пухена котка. Ама в тази илюстрация дамата беше млада. Нямаше си нито дебела котка, нито одеяло. Синята книга й беше съвършено достатъчна.
А после някак си лавиците ме погълнаха, лутах се измежду заглавия, шрифтове, корици, жанрове, автори. Избрах български. Прибрах страниците му на сигурно в моята огромна дамска чанта, граничеща със сак.
Прекрачвайки прага на излизане, осъзнах силата на капана. Или на книгите да омагьосват. Не знам кой точно приложи силата си върху мен, но със стопроцентова сигурност знам, че влязох по светло, а излязох, когато тъмнината вече царуваше наперено в квартала. Надявам се само измерения, пространства и разни там времена да не съм прехвърлила, ама за момента поне не съм регистрирала такива индикатори. И все пак, ако съм изчезнала безследно от нормалния свят, вече знаете къде съм. Завърнете ме, моля…или пък недейте. Доста е вдъхновено в този 🙂
Анета Стефанова