Часове наред, приведен над стария дървен тезгях, той дялкаше. Дялкаше ли, дялкаше нещо си, и със загрубелите си и наранени от длетото пръсти вдъхваше живот.
Там, където другите виждаха парче дърво, той виждаше свят. Свят, който сам щеше да сътвори от жилите на дървото, от вените, в които до скоро бяха текли соковете на живота. След няколко дни тези поизсъхнали жили щяха да се съживят, за да потече по тях изкуството.
Той, със синия си работен халат и с чисто бялата си коса твореше. Вечер яркосините му очи вече бяха станали червени, но той, щастлив от работата си, просто преспиваше, и зазореше ли се, пак в работилницата отиваше.
Столчета, играчки, отронени есенни листи или дъски за рязане с подвити прасчовски опашки. Около тезгяха му беше пълно с инструменти, всички еднакво интересни, но и еднакво опасни за детските ми ръчички.
Анета Стефанова