Един текст, който месеци „трупа стаж“ в компютъра ми, преди да го публикувам
Виненият туризъм тепърва прави своите все още недотам уверени крачки у нас, но е факт, че вече ги прави. Постепенно и избите ни започват да надигат глава и гордо да се окичват с медали от български и световни винени конкурси.
Като че ли ценителите на Дионисиевата напитка в страната се увеличават и вече предпочитаме качеството за сметка на количеството. Производството ни от друга страна се модернизира – независимо дали благодарение на европейски програми, чужди инвестиции или предприемчив дух. Като журналист обичам да разказвам винени истории и да пиша за еликсира от грозде. Този път обаче бях в изба като турист. И през погледа на турист ще разкажа това, което видях.
Защо е различно, когато не е от магазина
Беше средата на март. Дъждът ни валя от Огняново по целия виещ се между завоите път. Малко преди да стигнем до Мелник, спря. Тъкмо навреме, за да позволи спокойно да отбием от пътя във „Вила Мелник“ в село Хърсово, на по-малко от десетина километра от известния с виното си град. Първоначалната ми идея беше чисто практична – да си взема бутилка – две вино от производител, а не от супермаркет. Някак си винаги е различно, когато купуваш директно от мястото, където продуктът е произлязъл. Без значение за какво става дума. Тогава като че ли вкусът е друг, има характер, консумираш история, а не просто масов продукт, един от многото, наредени на лавиците. Докато избирахме обаче, една от дамите в магазина доста настойчиво предлагаше разходка из избата. Е, очевидно й се отдава да се занимава с продажби и маркетинг, убеди ни. А и не й беше много трудно предвид факта, че искрено се възхищавам на виното, макар и за жалост да съм твърде далеч от познанието за него. За мен виното е Вино и определено разбирам защо по него се са превъзнасяли и боговете. То е една от малкото алкохолни напитки, на които мога да се наслаждавам. И обичам да се потапям в нейния свят.
Местни и световни сортове
Част от насажденията на избата се простират пред погледа ви, още преди да си паркирате колата. В масивите към производството се наброяват около 20 сорта десертно грозде, което директно се продава за прясна консумация. Желаещите могат дори сами да си наберат. Винените сортове, доколкото помня, са 16. Отглеждат се, разбира се, местните Мелник 55 и Широка мелнишка лоза, наред с Мавруд, Сандански мискет, Керацуда и Руен. От известните в световен мащаб сортове са засадени Пино Ноар, Каберне Совиньон, Мерло, Шардоне, Совиньон блан.
В района на Мелник обаче по принцип повече върви червеното вино. Помня, когато бяхме ученици, учителят ни по география, говорейки за града и качеството на виното, което се произвежда там, казваше: „Мелнишкото вино – в торба да го сложиш, на гръб да го носиш“.
Но да се върна на винената обиколка – когато се набере, гроздето отива на сортировъчна маса, където се изчиства от загнили и зелени зрънца. На ден се приемат до около 10 тона суровина, която после се изронва от чепките. След това зърната се пукат и започва процес на ферментация. Любопитното е, че съоръженията за преработка на грозде са разположени така, че да се улесни максимално процесът и да се използва великата сила на гравитацията.
Любопитни са тунелите, издълбани в пясъчливите скали под производствените помещения. В тях се съхраняват бутилки на колекционери. Има и дегустационна зала.
Туристите са добре дошли всеки ден
Пълнят се около 200 хиляди бутилки от 750 мл годишно, а общият капацитет, включващ съдове за ферментация, за стабилизация и бъчви, възлиза на 340 тона. За разлика от много производства, тук нямат абсолютно нищо против туристите, напротив, поощряват ги и ги приемат всеки ден. Виното основно се продава у нас, но вече има износ и за немалко държави, сред които Англия, Швеция, Япония, Китай.
Българско производство с БГ съоръжения
Избата е семейна и модерна. Това, което ми направи хубаво впечатление, беше, че оборудването и част от бъчвите, с които работи, са български.
Обясниха ни, че всяка бъчва придава различен аромат на виното, имало дори случаи, при които вино от една и съща партида, оставено в едни и същи бъчви, се различава по вкус. И въпреки че „бъчва“ звучи просто, се оказва, че да се направи добра бъчва никак не е лесно – избира се подходящ материал, суши се, пече се. Имало дори различни степени на изпичане. И цялото чудо… за три години. Толкова бил периодът, за който се смятало, че дървото отдава максимално своя аромат. След това се изчерпвало и не можело да обогатява виното. Червеното вино обичало повече да спи в бъчвите, а бялото било по-ранобудно. То прекарвало там едва около половин година, докато червеното си постоявало около година и половина в дъбовата хралупа. Най-високият клас вино, логично, първо отлежавало в новите бъчви.
И вместо финал: не разбирам от киселинност, нотки, влияние на тероара, реколти и други мистични винени тайни. Оценявам виното простичко – харесва ми/не ми харесва. Е, това ми хареса 🙂
Анета Стефанова