Голямото, синьото, бурното, щастливото. Морето.
Морето, окъпано в онова спокойствие на февруари, разкъсвано само от крясъка на чайките.
Пясъкът, когато е просто пристан на вълните, а не плаж за туристите.
Солеността, която можеш да уловиш на кристалчета във въздуха.
Усещането за дивост, безбрежие и покой. За радостта от момента.
За енергията, която Синьото таи в себе си и е готово щедро раздава с всяка от пръските си. С всеки розов изгрев и всеки отразен огнен залез.
Морето, когато не е курорт, а сила. Когато не е суета, а природа. Когато не е пълно с пояси и дюшеци, а само със свободаи със себе си. Морето, просто То.
Анета Стефанова