Капките се блъскаха в лицето ми и се стичаха затоплени по него. Опитвах да ги попия със суитчъра, но и той беше целия в октомврийски дъжд.
Ранна есенна вечер. Посипаните със злато листа ръсеха още капки небесна вода, ръсеха и сами себе си по асфалта на кварталното паркче.
Локва след локва краката прескачаха поредното препятствие. Тичаха. Есенно. Радостно. Свободно. Има ли по-голямо щастие от щастието да се движиш – да чувстваш тялото си, насладата от тичащия ритъм, непукизма на мокрия пейзаж. То просто си вали, а и ти просто си тичаш.
Живееш чрез крачките – нова и нова, една и още една, стотици. И някак ти се иска да скочиш много високо, да полетиш за няколко секунди, да се разтвориш в капките на есента и пак да се събереш в човешкия си облик. А всъщност бягането е като летенето. Измерението се променя. Съзнанието ти се разтваря в пространството и просто се отпуска. Щастлива безтегловност притегля клетките ти и рисува по тях усмивки.
Ставаш все по-мокър и все по-малко ти пука. Краката ти споделят локвите с асфалта. Шляпаш в част от тях, тук-там плочки те плюят, дъждът продължават да се стича по лицето, а ти… Ти просто тичаш и дори не можеш да облечеш в думи усещането от това. То е толкова реещо се, толкова зареждащо, толкова прераждащо, толкова невъзможно да бъде ограничено в някакви си подредени някак си букви.
И ако Декарт е твърдял: „Мисля, следователно съществувам“, аз с не по-малка категоричност мога да заявя: „Тичам, значи живея.“
Понякога трябва малко, за да се запали една искра. Запали ли се обаче, се разгаря толкова силно, че трудно може да бъде овладяна. Тя живее в крачките. И никакъв дъжд не може да загаси. Пък бил той есенен…
Анета Стефанова