В онези тихи часове на нощта,
когато денят вече се задава по пътеката,
но не е стигнал все още до земята,
мислите са или злодеи, или творители.
Тогава,
когато светът край теб сънува,
ти или се отдаваш на копнежи,
или на терзания.
И сякаш
в среднощното бодърстване
няма златна среда.
Сякаш
тогава душата излиза
от всякакви релси и нишки,
в които така грижливо се стремиш
да я подредиш през деня.
Нощем тя полита,
за да ти покаже,
че ти си много повече неща,
отколкото си посмял да поискаш за себе си;
Или влиза в онези тъмни тунели –
стряскащи и пълни с твоите си чудовища.
И влезе ли в тях,
без дори да те пита ще я последваш ли,
сграбчва ръката ти
и те въвлича в борба
срещу собствените ти мисли злодеи.
Защото малките часове на нощта
са именно за това –
да наденеш крила
на вярата в себе си.
И да пребориш чудовищата,
които носиш в теб.
И няма златна среда.
Буден ли си през нощта,
си буден заради самия себе си.
Защото денят е за всичко планувано.
А часовете, в които
зората още
не е пресякла прага на твоята земя,
са за теб самия.
За вътрешните битки и болки,
За тайната сила на твоето Аз
и за твоите мисли творители.
Защото нощта е най-искреното време.
Време, в което не можеш
да излъжеш душата си.
И сънят често отстъпва, за да може
още преди да е пристъпил денят
да откриеш пътя
до собствените си крила.