Броените дни в Австрия минаха бързо, отпуската ни отиваше към своя край и ние трябваше да се запътим към България. Бяхме решили, че ще си разделим и пътя навръщане, така както го разделихме на отиване. Маршрутът ни отново минаваше през Словения, но за разнообразие този път – през Марибор.
Марибор – словенската Тоскана
В Марибор пристигнахме в късния следобед и нямахме много време за разглеждане. Въпреки това градът много ни хареса. Спокоен, зелен, подреден. И всички ядат сладолед. До такава степен ни направи впечатление как в края на септември всички продължават с огромна наслада да ядат гигантски сладоледи, че попитахме домакините, при които бяхме отседнали, дали има специална местна традиция, свързана със сладоледа. Казаха ни, че нямало. Явно просто жителите на града обичат животът им да е сладък. 😉
Ето и малко факти. Марибор е град в Североизточната част на Словения и е вторият по големина град в страната след Любляна. През 2012 г. е бил Европейска столица на културата. Районът е известен с отглеждането на лозя и приготвянето на вино, затова и често го сравняват с Тоскана. В Марибор се намира и най-старото лозе в света. Градът се пресича от река Драва. По поречието й има дълги и прави алеи за разходки като освен хора, по тях често гордо крачат и иначе плуващите в Драва лебеди.
Пирамидата
Едно от най-известните места в града е Пирамидата – хълм, засаден с лозя. Пригоден е за разходки и осигурява красива панорама. На хълма “Пирамидата” са съхранени останките от замъка Горен Марибор, построен през 12.век. Замъкът се използвал до разрушаването си през 18.век (1784 г.). Първото проучване на останките от него е било направено през 1985 г., а през 2010 и 2011 г. са проведени сериозни разкопки, в резултат на които е изцяло разкрита западната страна на замъка, а частично – южната и северната. На върха на хълма има и капела, посветена на Света Богородица.
Паметникът на националното освобождение
В Центъра на Марибор, на площад “Свобода” ще видите и Паметника на националното освобождение. Той представлява бронзов мемориал, който по уникален начин, чрез обработка на метала, пресъздава лицата на застреляните от нацистите борци срещу нацистката окупация през Втората световна война.
На метри от Паметника на националното освобождение се отличава с керемидения си цвят Францистката църква. Катедралата е завършена през 1990 г. И също е посветена на Света Богородица. Мястото не е случайно – на него още през 12.век се е издигал манастир, който впоследствие бил разрушен.
След бърза обиколка из Марибор на сутринта трябваше да поемем към следващата ни спирка – шумното и темпераментно сърце на Балканите – Белград.
Белград
И в Белград пристигнахме в късния следобед. Имахме едва няколко часа да усетим пулса на града, да видим колкото може повече от него и да отворим душите си за балканска музика и вкусна храна.
Да, Австрия ни очарова с подредеността и спокойствието си, с красивите Алпи, с пасторалните пейзажи, с безупречните пътища и с това, че всички спазват правилата за движение. Белград обаче накара душата ни да празнува, въпреки че (или може би точно защото…?!) имахме броени часове, които да прекараме навън.
Излязохме към 7 вечерта и центърът беше препълнен с хора, с шумящи шадравани и работници, които с особено усърдие редиха нови павета по централния площад… в събота вечер. Улични музиканти, танцьори и художници, младежи, глъч, хора, хора, хора, Белград беше пълен с живот.
Крепостта “Кале мегдан”
Тъй като бях ходила преди години в сръбската столица, знаех, че основна забележителност е крепостта “Кале мегдан”. Имах обаче известни подозрения, че след 7 (по-скоро към 8) вечерта в събота, достъпът до крепостта може да е ограничен. Нищо подобно. За наша радост крепостта беше не само достъпна, но осветена прекрасно и наред със зеленината в себе си, представляваше чудесно място за вечерна разходка. Военният музей, който се помещава в “Кале мегдан” – огромен арсенал от танкове и тежки военни машини, също беше на разположение за разглеждане от закъснели туристи. Е, те биха могли да са и по-добре осветени вечер.
В търсене на плескавица
След цял ден път и след около два часа разходка из Белград, не ни трябваше много, за да започнем да си мислим за плескавици. В хостела, който бяхме избрали буквално предната вечер, ни препоръчаха две заведения – Tri šešira и Dva Jelena. Седнахме в Dva Jelena. Всъщност имахме късмет, защото въпреки огромния капацитет на заведението, то беше препълнено. Предложиха ни малка маса в близост до вратата, а сервитьорът, докато ни показва масата, веднага ни заприказва – откъде идваме, колко ще останем, започна да разтапя по балкански ледовете. Преди да се отплесна да разказвам за храната, нека само отбележа, че ресторантът съществува още от 1832г. !!!
Поръчахме си, естествено, така мечтаната плескавица и каймак – разядка, подобна на заквасена сметана, която е типична за Сърбия. Естествено, за да е удоволствието пълно, към хапването имаше и бира – Jelen. Не съм особен почитател на бирата, но много ми хареса! Храната беше вкусна, много, много, ама мнооооого вкусна. Най-вкусно обаче ми беше хлебчето, обилно намазано с масло и чесън, което сервитьорът ни донесе с широка усмивка и закачка, без да сме го поръчвали – каза, че чудесно си подхождало с каймака. Преди да се усетя, бях изяла дооста нескромните три четвърти от него. Беше ми интересно дали хлебчето е било комплимент от заведението, или (което е доста по-вероятно) сме си го платили. Така обаче и не се сетих да проверя – беше ми толкова вкусно и настроението ми беше толкова хубаво, че хич и не се сетих да погледна сметката.
Атракцията на заведенията са групи, които обикалят, за да свирят, пеят и да веселят гостите. Разбира се, цялата тази веселба си има и цена, но хубавото е, че зависи от вас. А и музикантите ходят основно при компании, както и при тези, които покажат интерес. Дори да пеят за съседите ви по маса обаче, настроението се пренася и определено е много приятно.
На другия ден станахме рано, за да закусим, да пием кафе и да потеглим към България. Взехме си тестени закуски от пекарна по пътя ни от хостела към центъра. Кафето го пихме с гледка. Отстрани на Националния музей в Белград има приятно заведение на два етажа (оказа се, че и закуска предлагат, но късно разбрахме). Седнахме на втория етаж, използвахме wi-fi (което в Сърбия си е находка предвид това, че страната не е в ЕС и цените не са особено предразполагащи), пихме кафе и се наслаждавахме на панорамата към централния площад – Площада на републиката и паметника на княз Михаил Обренович.
Потеглихме към България около 10 часа. Очакваха ни около 5 часа път и щяхме отново да сме си на родна територия.
За общо 10 дни и 9 нощувки бяхме изминали грубо около 3000 км и бяхме прекосили граница общо 10 пъти. Всъщност 10-тата беше българската граница. Посрещна ни огромна опашка, която напредваше бавно, над час чакане, изнервени шофьори, клаксони и дезинфекцираща баня за колата. Да си кажа честно не знам доколко се е дезинфекцирала, но със сигурност стана на ужасно грозни петна. А след това път като швейцарско сирене…
След толкова красиви места, малки и големи европейски градове и хубави емоции, нямаше как да не ме заболи. Защо, защо е натоварено с толкова негативни емоции преживяването да се завърнеш в България…?
Може би затова толкова млади хора като нас не се завръщат…