Австрия
Още по магистралите започнах да се удивлявам колко е направено всичко. Не се сдържах и с фотоапарата. Снимах в движение кадър след кадър. Изумяваше ме как насред нищото, на хълм край магистралата, може да има толкова изпипани и красиво направени къщи, при условие, че няма нито други домове, нито магазини край тях. Влизайки в населените места, снимките, които правех в минута, ставаха все повече и повече. Хем ми беше много, много хубаво, че съм точно там, хем ми беше болно заради разликата в стандарта. През цялото време, през което бяхме в Австрия, си мислех, че с усилията, които влагаме в работата си в България, ако бяхме родени там, щяхме да имаме доста по-висок стандарт на живот. В името на собственото си спокойствие се успокоявах с факта, че все пак съм изключително благодарна за живота си. И все пак една тънка мисъл продължаваше да си стои в ума ми…
Стигнахме по тъмно в Абтенау – градчето, в което си бяхме наели апартамент. Посрещна ни изключително любезен домакин, предложи да ни помогне с багажа и ни поведе към втория етаж на къщата си (със самостоятелен вход). Беше малко трудно с комуникацията предвид нивото на моя немски, но пък беше приятно като виждах, че се разбираме, макар и на основно ниво.
Влизайки в къщата, ахнахме. В апартамента, отреден за нас, имаше инфрачервена сауна само на наше разположение. Всичко беше ново, изключително чисто, направено с много вкус и средства. Дори не си бях мечтала за по-хубаво място, където щяхме да прекараме следващите четири вечери.
Пристигайки, решихме да отидем да потърсим заведение в близост. Два факта ме изумиха. Първият – колко спокойно, ама наистина спокойно живеят хората там – никакви шумове и почти никакво движение в 20.30 вечерта. И вторият – колко жителите на градчето държат на почивката си – заведението, към което се бяхме запътили, вече беше затворило… Е, не останахме гладни – салата със зеленчуци от багажника, малко сиренца, закърпихме ситуацията.
Австрия, поне това, което видях в малките планински градчета, през които минахме, ме удиви не само с красивите къщи, които изглеждаха като излезли от картинка. Изключително впечатление ми направи, че като че ли саксиите, отрупани с нацъфтели цветя бяха естествен придатък на прозорци и первази. Навсякъде цветя, навсякъде красота. Тотално обаче ги признах австрийците, когато видях две поредни къщи, на които бяха направени специални мини стрехички над саксиите – за да пазят цветята от слънце и вероятно силен дъжд.
Двете места, които влизаха в плана ни за посещение, бяха Халщат и панорамната площадка в Националния парк “Берхтесгаден” на територията на Германия.
Халщат
Халщат е невероятно красиво градче. За нереално живописната му природа голяма роля играят спокойните води на едноименното езеро. Обявен е за място от световно културно значение. Въпреки че местните жители са едва около 800 души, Халщат е посещаван от над 1 млн. туристи годишно.
Градът буквално е превзет от китайски туристи, при това целогодишно. За това свидетелстват и надписите на китайски, които са поставени редом с тези на немски и английски на указателни табели, на магазини за сувенири, дори на супермаркета. Интересен факт, за който разбрах от репортаж на BBC, е че китайците толкова харесали австрийското градче, че изградили негово копие в родината си.
Честно казано страстта на азиатските туристи към Халщат ми дойде вповече. Те в типичния си за тях стил, се движат на групи, и сякаш извират отвсякъде. Въпреки това обаче успяхме да намерим относително спокойствие на една все още зелена поляна, където имаше пейки и човек можеше да си постои спокойно, да се полюбува и да поснима, без да прави слалом между тълпи от туристи.
На красива гледка към града можете да се порадвате, ако се качите над него с помощта на финикуляр. Недалеч от Халщат има и панорамна площадка, известна като 5-те пръста (Five Fingers), от която също се виждат езерото и панорама към града.
Тъй като туристите тук са наистина много, на из града са разпръснати табели, които приканват да се уважава личното пространство на местните жители. Следователно, е забранено е да вдигате дронове над града, тъй като населеното място е толкова малко, че на практика туристите минават ежеминутно покрай домовете на местните.
Националният парк Берхтесгаден
Въпреки че видяхме мъничка част от парк, мога да кажа, че това, което видях, е невероятно красиво планинско кътче, където направо се пренасяте в рекламата на “Милка” и срещате лежерстващи си кравички под път и над път. Нямахме много време да правим преходи в планината, по-скоро се отдадохме на лекичко преходче.
Ето малко повече подробности – целта ни бяха планината Jenner, по-точно панорамната площадка, от която се разкриват красотите както на Алпите, както и езерото Кьонегзее (Königsee). Лифтът е доста скъпичък според българските стандарти – около 60 лв на човек в двете посоки. Решихме обаче, че изживяването си струва, а и твърдо поддържаме философията, че пътуванията са едно от малкото неща, в които истински си заслужава да се влагат пари. Всъщност качвайки се на лифта, предприехме известен риск да бъдем силно разочаровани. Знаехме със сигурност, че гледката си заслужава, но имаше един малък детайл – предните три дни беше супер студено (по моите разбирания), мрачно и дъждовно време. Мъглата се стелеше и покриваше с пелена иначе величествените пейзажи. Според прогнозата това щеше да е първият от няколко дни насам ден. Е, качихме се.
От лифта до панорамната площадка я има – я не 15 минути ходене пеш. В момента, в който стигнахме до нея обаче, се оказа, че панорама почти няма. За сметка на това имаше мъгла. Гъста мъгла. Доста кофти. Решихме обаче малко да поостанем, да се поразходим. И без това тъкмо се бяхме качили, беше ни доста неприятно от мисълта да направим кръгом и да се върнем разочаровани. Явно и в този случай търпението и ентусиазмът се отплащат, защото в един радостен момент мъглата се поразсея и езерото се откри. Само за три-четири минути… Снимахме се на фона на езерото, снимахме и него. И мъглата отново го прибра в мощната си бяла пазва.
Приех тези, да речем, 4 минути като подарък, като намигване на природата, като знак, че търпението се възнаграждава и че човек не трябва да се отказва. Да, може би е нещо твърде дребничко и да, вероятно тези заключения звучат доста пресилено, но тези 4 минути истински ни зарадваха.
Е, видяхме голямото синьо око на Königsee от високо, беше време да тръгваме. Някак си обаче не ми се искаше да хващаме пак лифта. В духа на шоколадово-алпийската тематика ми се струваше, че съм си отчупила парченце шоколад, помирисала съм го, подържала съм го, но не съм си гризнала. Затова предложих на моето другарче в приключенията да походим пеш, да слезем до междинната станция на лифта. Поне да не ме е срам като разправям, че съм била в Алпите, ама съм направила крачки само от лифта до площадката. А и небето най-после от няколко дни насам беше спряло да ни ръси с дъжд.
Пътят от горната станция, където е площадката, до междинната, се оказа 2 часа ходене с бодра крачка. Тези два часа обаче бяха два часа наслада. Тук наистина видях небрежно полегнали кравички (е, не точно лилави, но пак доста очарователни), сочни все още поляни и величествените форми на Алпите. Както казах – два часа красота.
Слизането с лифта след това беше кратко. За съвсем удовлетворяващ край на разходката обаче отидохме да видим и от близо Кьонигзее. От брега ми се стори с наситено тъмно синьо-сив цвят. В езерото плуваха патета, кълвяха хвърлени от посетителите парчета хляб, правеха леки водни дъги около себе си. След като видяхме и езерото, идилията беше пълна…особено след няколко хапки земел с прясно изпечено вурстче. 😉
Халайн
Друго градче, из което се разходихме в района, е Халайн. Халайн е известен със солните си мини и предлага възможности да направите разходка в такава мина. Адресът й е Ramsaustrasse 3. Работното време от април до октомври е от 9 до 5, а от ноември до март – от 10 до 3. Влизането в мината е на всеки кръгъл час.
Основна забележителност тук е Музеят на келтите. Нас обаче не ни привече. И все пак, ако искате да научите повече за келтите – музеят е един от най-големите, посветени на келтската култура в Европа. Работи всеки ден от 9 сутринта до 5 следобед и се намира на Pflegerplatz 5.
На тези от вас, които всяка година по Коледа припяват “Тиха нощ, свята нощ”, вероятно ще бъде интересно да посетят музея “Тиха нощ”. Композиторът на вечната коледна песен Франц Ксавер Грубер е живял дълго в Халайн, затова и жителите на града му отдават почит посредством музея.
Броените дни в Австрия минаха бързо, отпуската ни отиваше към своя край и ние трябваше да се запътим към България. Бяхме решили, че ще си разделим и пътя навръщане, така както го разделихме на отиване. Маршрутът ни отново минаваше през Словения, но за разнообразие този път – през Марибор.
Но за да не ви отегчавам сега, за Марибор ще направя отделен пост. 🙂
Анета Дончева
Вижте още и:
Сватбено пътешествие с кола, част 1: Загреб и Любляна
Сватбено пътешествие: нашето пътуване с кола в Европа