Любимият ми момент от деня. Привечер, някъде около седем. Слънцето вече само гали, но не пари. Прави лицата ни златни. Бялото на вълните порозовява лекичко, чайките се събират на шумни групички и гордо завладяват пясъчни пространства.
Тези дни са силно ветровите. Вълните ни гонят от морето, искат да ни изплюят на брега, но децата са си измислили своя игра. Лягат на пясъка и чакат водата да ги залее. И се смеят. Потънат ли в морска пяна, пронизват соления въздух с още по-силен смях.
И аз се пренесох в детските си дни. Скачах във вълните, „разбивах“ ги с ръце и се гмурках под тях, а те леко преминаваха над мен и ме полюшваха. Смях се, с пълно гърло. Доста детинско, ама защо трябва да ме е грижа?
Всъщност е прекрасно, когато не ме е грижа. Точно тогава отпускам моя си силен, шумен, неподхождащ на една млада дама, но искрен отвсякъде смях. Събувам си сандалите, ходя боса по изстиналия пясък чак до бунгалото, гледам Млечния път да се разлива над мен и се сещам за годините, когато се взирах в августовските звезди и чаках някоя от тях да се приближи само за миг към мен. И да остави огромна светла диря след себе си, за да си пожелая нещо.
Много моменти ми напомнят на мен от преди 20-тина години време. Аз съм от хората, които обичат да се връщат в детството, да се сгушват в уюта му. Обичам да си спомням аромата на топяща се свещ в динения фенер. Обичам да виждам света с очите на нетърпението, радостта, необремененото очакване.
Някак си очакванията на порасналите момичета ги правят тъжни и носят със себе си трудни въпроси.
Хубавото е, че и порасналите момичета имат къщички от чадър на плажа, виждат красотата на белите мидички, ядат лакомо сладолед и имат къдрици, направени от солената вода.
Поляната пред бунгалото е зелена, носи се аромат на скара, няколко момчета ритат футбол, а едно русо момиченце се вмъкна при нас.
….ех, детството! Хубаво е да има къде да се връщат уютно спомените ти, когато е лято и динените фенери са в сезона си.