Септемврийският дъжд ромолеше тихо на фона на боровете, когато отворих очи. Винаги в дъждовните есенни сутрини си мечтая да съм сгушена на топло под завивката и да не се налага да превключвам скоростно в режим делник. Е, този вторник това ми желание се сбъдна. Там, някъде, в една къщичка в Родопите, лежерно отварях очи в 11 и светът около мен не бързаше. Животът течеше бавно и се наслаждавах на всяка една бавна минута. Топла стая, мека завивка, красива гледка навън. Пейзаж, нарисуван на мрачен късносептемврийски фон, окъпан в дъжд. Спокойствие в тогавашно време.
А после силно черно кафе в бяла порцеланова чаша. Филия със сладко. И още една. Лежерните късни утрини обичат вкусни закуски. И аз ги обичам – и късните утрини, и закуските.
Есенното небе държеше свой си ритъм – сменяше майсторски тихо барабанене с лудо удряне по прозорците. Трябваше да потеглям от родопския рай. Ама дъждът….
Когато гумите излязоха на бързи срещи с пътните локви, в колата звучеше Род Стюарт. Той плаваше, а гледките от отминалите дни плуваха в мислите ми:
дървета, започнали да хващат от есенната позлата …
Анета Стефанова