Харесвам София нощем. Тогава, когато е съблякла суетата си, когато е притихнала, обляна в есенния дъжд, когато мирише на окъпани кестени. Когато уличните лампи се оглеждат в мокрия асфалт…
Това е София. Моето усещане за София. Нощем пулсът й се е успокоил от лудото дневно препускане. Свалила e дневната строгост и е някак си по-истинска, по-приветлива под оранжевата светлина на лампите. Без грим, с разпуснати коси, небрежно приятна. Без клаксони, нервни светофари и прах.
Едно спокойствие обзема въздуха, познатите места са някак по-очарователно различни. Сградите надничат изпод неоновите реклами и светлини от фарове се гонят по хоризонта.
В краката ми вече шумят есенни листа – жълти и изморени са се отпуснали нежно по мокрите улици в очакване снегът да ги завие. Ама ще почакат още доста нощи. Едва октомври е. Има още много есенни дни. И още толкова есенни нощи. Много още вечери ще се прибирам под звънтящия по чадъра ми дъжд, сгушена в топлия шал. Ще свивам в юмрук измръзналите пръсти на ръката си, а с другата ще стискам здраво чадъра с цвят на слънце… и ще се надявам да внеса поне частица светлина в мъглата на есента.
Стъпките водят към вкъщи. Липов чай. Одеяло. Книга. И сгушени есенни сънища.
София заспива. А навън все още вали…
Анета Стефанова
Pingback: Орбити с човешки вид – LilacDance