Вечер ме беше страх да излизам извън къщата. Тъмнината беше прекалено черна и в нея се криеха щурци. Те и само те бяха тези, които прекъсваха с по някой херц нощното безмълвие. Прелитаха ли самолети, се чуваха така все едно аха да се приземят на покрива на старата ни кирпичена къща. А тъмнината така упойващо действаше на цялото село, че и хора, и животни, потъваха в нея и се смълчаваха. Само понякога се чуваше едно глухо и тежко туп и котаракът на баба ми скачаше от тавана на терасата. Окъснял от нощния лов, бързаше да се свие на черджето пред прага и да зачака от там утрото.
Наоколо прозорци не светеха. Улични лампи не помня да имаше. Единствено луната понякога се белееше и хвърляше отблясъците си в градината. Затова подадях ли се навън, попадах в този безмълвен и безприсъствен свят и бързах да се прибера обратно.
Стаите бяха две, а телевизорът – черно-бял. Обикновено пращеше и търсех сред снежинките образи, ама и не помня да ми е липсвал цветният кинескоп на града. Помня обаче радиото. Една „Селена“ – стара, но вярна, разнообразяваше тишината на селската къща. Заслушах ли се в тая тишина, тя нищо не ми казваше, само студено ме обливаше.
Лягах си. Сигурно е било рано, защото исках вечерите бързо да минат. В дните царуваше моето детско царство. Тогава всички улици бяха коридори на дворци, и всички животни мене чакаха за игра. Обикновено имаше и по някое съседско дете, с което да разпънем чергите и да си „построим“ къщи. Затова чаках по-бързо да пропеят петлите на утрото. Спях при баба на голямото легло с бяла табла със син кант, а дядо лягаше на канапето. Преди да заспя, баба винаги ме питаше каква ми е „заявката“. Като всяка баба ме глезеше много и винаги ми приготвяше закуска „по заявка“ – топки, питки, гюзлеми.
На село не съм ходила от години. Мисля, че никой от семейството не е. Дядо почина. Баба живее в града. Животни от много време няма. Последно хляб на кучето даваше съседът. Ама и кучето вече го няма.
Вече живея в столицата. Докато пиша, чувам как колите минават по мокрия асфалт, точно под прозореца ми. Звукът на трамваите отмерва всеки десетина минути. Сещайки се за тишината на село, се питам дали сега тя би ми донесла спокойствие или отново би ме плашила. Осъзнавам всъщност, че далеч не става дума само за тишината.
Селото е за смелите и дисциплинираните. За тези, които не ги е страх да заколят кокошка, за да си направят супа, за тези, които могат да изродят коза, за тези, които стоически стават всяка сутрин в пет, за да изпратят овцете на паша. Аз дори пилешко вече не ям. Не заради правата на пилетата, а заради производството им. Кокошка вероятно бих заколила, само ако участвам в „Сървайвър“. Коза съм опитвала да доя, без особен успех. И само толкова. А алармата обикновено я отлагам. Моите смелости са други, а дисциплината си я тренирам в други дисциплини.
Да, селото е за смелите. Или за ентусиастите, готови бързо да се калят. Но някак си, калявайки хората, то ги съхранява. Запазва онзи огън у тях, който градските бури раздухват до пепел. Запазва живеца в очите и руменината на бузите. Селското слънце изпича раменете и напуква ръцете, но топли сърцето. Защото имаш ли чернозем под нозете, друго си е. Ей тогава можеш да кажеш, че си стъпил на земята. Ние, градските човеци ходим по студено. И в нас изстива.
Днес селото за младите е бягство. Онзи вечен огън, от който можеш да запалиш своя, щом започне за изтлява. Селото е тишина, която можеш да послушаш, щом неспирният брътвеж на града те проглуши.
Когато прегрея от срокове, „трябва“ и неслучване на „искам“, бягам там. И всъщност се завръщам. Обичам да заспивам в хамак под звездите и утрото да започва с рев на магаре, да се унасям се под звуците на щурците и да се връщам към моето детско аз.
Няма значение кое е селото, енергията е важна. Онази енергия, така наситена в това на пръв поглед простичко пространство…
Хората сме простичко устроени. Дай ни земя и ще посадим семе, дай ни камък и ще направим дом. Ама душата ни трябва да е спокойна. Душата ни… А в града тя само броди, лута се между бетони, светлини, решения и бързане. И се изгубва.
И не, не губим селата си. Макар като свещи да угасват хора в тях, селата остават. Те са корени, памет и слънце. Губим само душите си в безкрайното градско лутане. Но се завръщаме на село, за да ги намерим.
Изчистваме селските дворове от бурени, издухваме праха от первазите и смазваме пантите на селските порти, за да се спасим. Не го мислим, просто го чувстваме. В човека има мъдрост, заложена в паметта. И кръвта на рода е сигурно това, което младите наричаме инстинкт.
Ще бродим – по чужди земи, по далечни страни, по големи градове. Ще ходим, но ще се върнем. Защото душата знае какво е живот. Душата знае къде има светлина. Знае къде може да диша, къде земята е земя, къде кръвта среща паметта.
Кръгът се завърта и ние сме мотора, който го върти. Започнаха някои да се връщат. И първи тръгнаха онези, „успелите“ в големия град. Защото „успехът“ е този, от който смехът ни линее, а лицата ни бледнеят. Той е този, който изписва черни луни под очите ни и не ни дава мира нощем.
Започнахме да се връщаме. Към селата и към корените, към традициите и към семето. Защото всеки го носи в себе си. И то рано или късно покълва. Почнахме да търсим нощвите на бабите си и да се учим да месим хляб. Учим се да усещаме как брашното се смесва с водата, как тестото живее под пръстите ни. Учим се или си спомняме? Няма значение. Нали пак започваме да се будим с петела?
Ще се завърнем. Селата ще бъдат белите лястовици за нас, градските човеци. С или без европейски политики, ще се завърнем, защото сърцето знае пътя си и ни завръща по него. Защото от пепел не се живее, за живота трябва огън.
А селската тишина? Да, тя е все толкова силна и поглъщаща те в себе си. Но понякога просто имаш нужда да се потопиш. Именно в нея дълбоко да се потопиш. За да можеш да изплуваш. За живот.
Текст и снимки: Анета Дончева