Църковната камбана бие. Десетина дни обаче тя не е единственият източник на глъчка в селото. От първото „Добро утро“ на петлите, докато луната прегърне Дунава, Долни Вадин беше огласян от ентусиазираното бърборене на доброволците. Те взеха селото назаем и го изживяха като свое. Доиха овце, играха типичното ситно влашко хоро, вадиха мед от кошерите, приготвяха местни храни. Но най-вече общуваха с местните. Оставиха телефоните, за да хванат куките, загърбиха интернет, за да слушат истории за отминалата младост на домакините си.
Пътят до малкото селце в Северозападна България, в което живеят по-малко от 200 човека, минава покрай лозови насаждения със средиземноморски дух, огромни пътни ями, носещи усещането „кацнал на една Луна“, и през остров. Всъщност остров няма, става дума за село Остров, но това е въпрос на ударение. И на въображение.
Пътуваме навън, не познаваме България
„Хората в България, особено в градовете, имат голяма възможност да пътуват из Европа. Много често всъщност пропускат нашата си страна.“, каза Веселин Алексиев. Добавя, че напоследък много сме се отчуждили и това е неговата причина да изостави за малко работата си като архитект и да участва в „Село назаем“.
Идеята за проекта се е зародила покрай ежегодна инициатива за почистване на река Дунав – всяка година младите хора, които се включвали, били все повече, разказвали, че селото им харесва, заради спокойствието, разказва Анелия Спасова, секретар на читалище „Съзнание-1927“. Така от читалището решават да организират младежи, които никога не са имали досег със селския живот, нямат баба и дядо на село, да поживеят малко в Долни Вадин.“Искаме от тях външния поглед за българското село“, каза Анелия.
Домакините и доброволците
Семействата, при които са настанени доброволците, са 9, от различен тип – има както големи фамилии, така и семейства от един човек, разказа Нина Борисова, организатор дейности в читалището. Профилът им също е различен. Има дори хора, които дълго време са живели в града, но са си закупили къща в Долни Вадин и сега са постоянни жители на селото. Доброволците са 12 и от своя страна са много любопитни както към живота в малкото населено място, така и към живущите в него – записват си говори, рецепти, които са ги впечатлили, снимат. Тъй като селото е затворено и външни хора попринцип няма, да не се притесняват местните от временните си съселяни, младежите са получили шапки и баджове с надпис „Село назаем“. Право да участват в проекта са имали желаещи между 18 и 35 години. За да се направи подбор, те са били интервюирани по телефона. Избрани са млади хора от София, Пловдив, Варна, Септември, Девин. Най-младият участник е на 18, приет е като студент по Балканистика, в групата са и архитект, студенти по право, екология и бъдещ студент по дентална медицина, в групата на доброволците има двама учители, аниматор, египтоложка с втора специалност хореография. Тя дори отказала участие в Турция, за да дойде в Долни Вадин.
Едно от предизвикателствата към младежите било приготвянето на храна за домакините им. Гостите в селото трябвало да направят ястие от своя край. Имало обаче изненади – доброволец пътешественик впечатлил с италиански специалитет, а момиче показало на домакинята си как бързо е усвоило приготвянето на катъка, който тя й показала. Имало и дебют – замесване на питка за пръв път.
Младежите не просто успели да се потопят в атмосферата на дома, в който са настанени, но за дни усвоили типичното за малките населени места добросъседско общуване и са получили покани за гостуване.
На седянка край Дунава
Сред интересните срещи на младите хора била тази с бабите от пенсионерския клуб. Заедно – възрастни и млади, направили седянка край реката, където и опитали характерните ястия за Долни Вадин – влашка саламура, качамак, бабини сладки, триеница (десерт, който някога замествал млякото с ориз), баница. Всеки получил ръчно тъкана стъпчица. Порасналите градски деца, поседнали удобно край водите на Дунав, правили първите си опити в ронене на царевица и чистене на боб. Нина и Анелия са категорични, че за пропаст между поколенията изобщо не може да се говори. Напротив, разликата в годините отстъпила място на много хумор, прегръдки и споделени истории. Една от бабите дори се преоблякла като мъж, намерила тъпан и посрещнали доброволците под звуците на „Тих бял Дунав“.
Смисълът в делата
„За да откриеш щастието, трябва да си заобиколен от хора, които те обичат. Това беше първото нещо, което научихме.“, каза Магдалена Йоцова от Септември. Тя разказа, че са научили и занаяти, и как да гледат кокошки, „опитахме пак истинския вкус на плодовете и зеленчуците“, но като най-ценно определя това, че е осъзнала, че трябва да си щастлив от това, с което се занимаваш и да търсиш смисъла във всяко нещо, което правиш.
Да преодолее личен страх – пред това се е изправила Лора Димитрова от Пловдив , когато доброволците посетили пчелни кошери. Лора е на гости при баба Дафинка. На гости отидохме и ние.
На гости на баба Дафи
Влязохме в спретнат двор, където възрастната жена беше подравнила лозя и овошки. В чинни редици стояха домати и краставици. Цял отбор малки палета и котета се боричкаха край външната чешма. Баба Дафи ни посреща така, все едно посреща внуците си. Още преди да успеем да откажем, тя вече беше извадила сладки и безалкохолно. Седнахме на сладка раздумка с нея и Лорчето.
Аз съм сама в къщи, покрай мене само гори има. Викам, чакай да си взема едно момиченце, да си имам приказки с него по цял ден. Сутрин става към 7 часа: „Бабо, какво искаш да ти помагам“. Оня ден от енергото малко ни дадоха работа и тя: „Бабо, и аз искам да помагам“. Аз й викам, че това е тежка работа, тези клони да ги влачи… Помага ни момичето, онази вечер ми направи салатка, тая сутрин пак дърва прекарахме. Лука го чистихме двете. Ама не ще малко да се храни! Защо така не знам. Днеска има макарони на фурна със сирене и мляко. Не ще да яде. Варих бобец, викам, може да яде боб… Има и мусака, па има и салам. Два-три залъка яде и не иска повече. Има круши, има краставици. Иди, бабо, откъсни си, няма да се срамуваш. Щом е при мене, все едно, че са моите внучки. Утре рано ще ходим да видим прасетата. Иска в 7 да я събудя. Тя ще ми носи кофите с вода. Това момиченце много ми помага, мие ми чинийките. Каквото ме пита – й разказвам.
Лора вече се е сприятелила с кучето на двора. Кокошките като я видят, се струпват да ги храни. Само за няколко дни е успяла да се почувства като при своята баба в къщата на баба Дафинка: „Харесва ми уютът, който е създаден тук, в това село, и се чувствам като у дома си благодарение на баба Дафи и на останалите хора, които живеят тук. Наистина ме карат да се чувствам добре посрещната.“ Питаме я кое е най-ценното нещо, което е научила. Лора обаче не посочва нещо практично като шиене или плетене. Не, тя е категорична: „Само една баба може да научи своята внучка да цени семейството си, да полага грижи да запази тази връзка.“ Младото момиче сподели, че не е усетило липса нито на социални мрежи, нито на магазини, нито на кафенета, каквито има в изобилие в родния й Пловдив: „Тук има толкова неща, които да правиш. Приоритетите се променят.“
Приоритетите се променят. Общуването очи в очи, споделеният труд, удоволствието да си откъснеш краставица от градината, сладостта на сока, който се разтича от крушата. Гордият вик на петела вместо полифоничната мелодия на телефона. Да, това са онези неща, които градският човек жадува да ги превърне в свой приоритет. Поне за мъничко. За да усети, че все още е топла в пъпната връв, която ни свързва със земята. За да разбере, че дъхавият розов домат, затоплен от слънцето, струва много повече от гурме ястие в луксозен ресторант. Защото истински живеем тогава, когато живеем простичко. И когато позволим на радостта от деня да ни завладее. Живеем истински, когато осъзнаем, че магията на Дунава е част от магията на нашия собствен свят…
А селото… селото е като сърцето. Не можеш да го дадеш назаем. Отваряш го и вярваш, че насреща ще получиш обич.
Анета Стефанова