Сядам да пиша без да знам точно какво. Натискам клавиши и слагам черни знаци по белия екран. А в главата ми са цветове. Експлозия от цветове, чувства и картини. Емоции, изживени и притаени. Желания, сбъдвания, очаквания… Хаос.
Продължавам да редувам бутони. Оставят следи. Следа до следата става дума. Неусетно иде ред.
Понякога просто искам думите да се изливат изпод пръстите ми и да не мисля за тях.
Защото писането не е точно мисъл. То е усещане. Потребност да отдадеш частичка от себе си, за да станеш повече ти.
И сега съм тук, в почти тъмната вече стая, пред яркия екран. Тук съм заради всички онези ненаписани думи, тук съм заради всички мисли в главата ми нощем. Тук съм заради малките чудеса на делника, големите сбъдвания и неслучилите се очаквания.
Тук съм, защото е лесно да бъдеш добър и да спреш до там. Но е трудно да изоставиш познатия път и да се потопиш някъде, без да знаеш дали ще се отласнеш от дъното и ще можеш ли да проточиш за въздух глава.
Думите ми бягат, мислите ми се лутат, настинката барабани по слепоочията ми, трамваят пред блока и той трополи. Асансьорът гони вертикалите си и осъзнавам, че дори в тихата стая не е никак тихо.
Хората отнемаме тишината от света и го населваме със звуци, с аромати, с перспективи.
Променяме пейзажи, рушим, градейки и присвояваме пространства.
Оставяме белези след себе си, знаци, че сме тук, че съществуваме, че сме били или че ще бъдем. Обичаме да оставяме нещо зад нас – звук, сграда, картина или спомен.
Оставяме маркери за присъствие – така както буквите маркират територията си върху листа.
А вече дори не пишем на хартия…
Тетрадките ми са празни. Стоят чинно подредени на лавицата. Сега буквите маркират не листи, а екрани.
… думите ги обичам. И те го знаят. И идват при мен честичко. Понякога просто почукват, но не им отварям. Друг път идват и играят с мислите ми. Ама сега дирекно танцуват с пръстите ми по клавишите.
Танцът на думите.
Уау!
Когато дълго не пишеш, после изведнъж става объркано. Просто искаш да кажеш много неща, а всъщност изобщо не искаш нищо да казваш. Правиш го за себе си. Имаш нужда да оставиш тези букви да се подредят в думи върху екрана, да ги гледаш как се чернеят и да не смееш да ги прочетеш. Да решиш, че ще ги изтриеш всичките, а после да ги публикуваш.
Простичко е.
Защото и няколко написани думи да дам от себе си, ставам повече себе си.
Анета Стефанова