Чуваха се само щурците. На два, три, четири, стотици гласа, но само щурци. Някак съвършено хармонично и съвършено отпускащо. Без булевард и трафик.
Безгрижие насред първата августовска нощ. И поляна, огряна от луната. Въздухът беше топъл, но с приятелски любяща топлина. Не спарен.
Смях. Споделяне на храна. Размяна на картофки и истории. Българо-египетско-словашко приятелство. Доказателство, че светът все пак е малък и границите са преодолими. Доказателство, че обичта е над нещата – дори над онези сложните и големите неща като религия, възраст, култура и дистанция, които хората преодоляват, за да са заедно. И те – словак и египтянка, заедно дойдоха в България. Женени.
Дълга прегръдка за лека нощ.
Хамакът под почти светлото небе, погълнато от блясъка на гордата луна, се поклащаше едва доловимо. Приближаващи стъпки. Пожелание за лека нощ и нежно залюляване. Приятелска целувка по челото: спокойни сънища.
И тъкмо когато се радвах на света и факта, че живея в него – някой пак се зададе от ъгъла. Четири лапички приближиха моето полюшващото се зелено пашкулче. Протегнах ръка и едно кадифено езиче засвидетелства радост. Плюшено мека козинка.
Ако на пет са ми четели приказки, за да заспя, то на двадесет и пет бях героиня в тази моя лятна приказка. Имах си луна, планина, лято, щурци, целувка за лека нощ и вместо плюшено мече – истинско кученце с плюшена козинка.
И за пръв път от много време заспах с пълното спокойствие на петгодишните.
А за да е още по-хубаво – също както когато бях на пет – се събудих в малко селце от рева на магарето и надпяването на петлите. Е, разликата беше само един диагонал България разстояние и две десетилетия. Но приказки се случват навсякъде. И във всяка възраст. 🙂
Анета Стефанова