По билото на живота

Алармата иззвъня рано. Уличните лампи все още се оглеждаха в мокрите черни ивици асфалт – там, където снегът беше успял да се разтопи. Разливаха оранжево-червената си осанка по последните следи на зимната нощ. София скоро щеше да се събуди. Преди мартенското утро да се слее със столичната реалност обаче, тя вече трябваше да е в колата. Четири колелета щяха да се затъркалят към планинските селца и щяха да останат два дни там – в очакване да се завърне групата.

Тя се пресегна, спря алармата и стана. Всеки друг ден щеше да си подари още пет минути топло блаженство, но сега приоритетът беше друг. Черно, рисуващо фигури по въздуха кафе, бърза закуска и впускане в приключението.

Час по-късно вече всички бяха налице. Всеки опаковал охлювената си черупка – раница, която през следващите две дни щеше да е материалното измерение на дома. Потеглиха.

Преспите бяха щедри, пухкави и доста натежали – точно както телата натежават в края на зимата. А тази зима беше необичайно бяла. Белота се спускаше от небето, без да може да се разтвори в земята. И се трупаше ли, трупаше…

Сега обаче целомъдрието на белия безкрай беше нарушено. Осем чифта планинарски обувки и още осем чифта гети над тях пореха смело снежното пространство.

И въпреки че кръвта танцуваше с онзи буен планински ритъм, с който само лудостта и радостта от истинското бъдене в планината можеха да танцуват, преспите бяха сериозно предизвикателство.

Тя си мислеше, че пъртините съществуват само в книгите, филмите и най-много в разказите на мъжете за казармата. Но ето, че пъртините са онзи начин да спестиш енергия като се осланяш на щастието да си в група.

Така се редуваха. Осем човека – всеки вървеше за кратко отпред, забиваше крак, без да знае докъде ще потъне в снега. Привеждаше се напред, за да вкара и другия крак в белите и пухкави снежинки, които натрупали се в тази снежна маса, бяха безвъзвратно изгубили елегантността и невинността на своята ефирност. И докато обувките отмерваха крачките, стрелките отмерваха часовете – по-бързо, отколкото на групата й се искаше.

А през март денят все още беше твърде мързелив и твърде пестелив. Покажеше се и докато го усетиш, се прибираше под черното си одеяло – и по-лошо – провесваше тежкия си черен губер да виси от кревата и да достига планината.

Беше вече обяд. Ако някой имаше ръчен часовник, щеше да стане свидетел на съвършеното сливане на малката и голямата стрелка в горния край на окръжността. Сега обаче технологиите просто показваха цифри върху светещият екран. Тогава водачът се притесни. Часовете бяха твърде непокорни. Бяха избягали твърде бързо и твърде напред. В този час групата трябваше да се намира съвсем на друго място.

snow3333

Дойде онзи момент, до който никак не е желателно да се стига в планината. Особено през зимата. „Ако продължим, ще стигнем по тъмно. Рано се стъмнява и е студено. Да се връщаме?“

Ако си сам, слушаш само разума. Усещането за заедност и подкрепа обаче дават едни други сили, сили, които те убеждаваш, че дружно ще успеете. И групата продължи. От сутринта никой не беше ял. Някак си да седнеш в снега да похапваш не е най-уютното усещане като не знаеш точно кога ще може да се преоблечеш с нещо топло. Продължаваха да порят преспите, а мускулите им все повече си мечтаеха за топла храна и почивка.

Мартенският повей коварно отвя още шест часа. Започваха през светлите облаци да прозират черните краища на дебелия юрган. Денят съвсем скоро щеше да се унесе в ленива дрямка и щеше да ги потопи в непрогледния казан на мрака.

Пръстите й започваха да мръзнат. Краката й от часове бяха мокри. Водният стълб на обувките отдавна се беше предал пред многочасовите настойчиви опити на снега да проникне. Тя знаеше, че не трябва да се поддава на студа. Оставеше ли безчувствителността да превземе пръстите й, ги излагаше на голям риск. С всяка крачка се стараеше да мърда пръсти в мокрите обувки, въпреки болката от движението.

Скоро групата стигна отдавна изоставена сграда, вероятно някогашен почивен комплекс. Зачудиха се дали да не пренощуват там. Сградата обаче беше твърде негостоприемна за изтощени и измръзнали туристи. Прозорците бяха разбити – подът мокър, врата нямаше, а от покрива бяха останали оголени греди и застрашително слабо захванати керемиди. Не, това пространство не предлагаше убежище. То криеше допълнителен риск. Не само от студ, но и от срутване.

И продължиха. Още два часа стрелките се гониха по циферблата и съвсем се стъмни. Групата стана по-компактна, осланяше се на опитния си водач, на вярата в силите на телата си и на това, че някаква сила пази младите, когато се случи разумът да им изневери.

Март обаче беше жесток. Разстла дебела мъгла между дърветата. И ако все пак по тях маркировката се виждаше, когато групата излезе на билото, мъглата ги погълна в огромната си паст. Луната затанцува зловещо. Някога романтично женствената й снага сега се беше наляла и тромаво се движеше, рисувайки зловещи тъмни силуети по белотата на билото. Осмината вървяха един след друг на все по-малко разстояние. Периодично извикваха имената си, за да проверят дали някой не е изостанал. Първият не можеше да види последния. Нито последният първия – малките мътни капчици мъгла бяха толкова плътни, непрогледни и нагли. Вятърът атакуваше порите на дрехите им и настойчивите му опити ставаха все по-успешни.

Изведнъж зимната маркировка просто изчезна. Ей така, сякаш снегът я беше изтрил с огромна гума. Просто я нямаше. А сега накъде? Надолу беше гора, нагоре – бялата безкрайност на планината. Нуждата от храна, почивка и топлина все повече крещеше в телата им. Контролът върху ситуацията рязко отслабваше и естественият човешки страх нарастваше осезаемо. Вътрешни обвинения за неразумното решение, паника и опити за трезва мисъл премерваха изтощени сили в ума на всеки един.

Тя се страхуваше, но опитваше да бъде смела. Знаеше, че положението не е леко, но много добре осъзнаваше и, че паниката е абсолютно безполезна. Въпреки уплахата, усещаше в себе си едно всичко-ще-бъде-наред усещане, което донякъде укротяваше пулса й.

В кризисна ситуация идеите за действие винаги са добре дошли. И групата започна да обсъжда различни предложения за изход. След като вариантът GPS абсолютно издиша заради строгата зависимост на технологиите от захранване, дойде на помощ добрата стара функция на телефона да е просто телефон. Макар пътят напред да беше изгубен, обхватът все още не беше.

Тогава съдбата извади иззад гърба си четирилистна детелина. В опитите си да се свържат с хижаря, младежите всъщност, незнайно как, влязоха във връзка с ловец. И понеже турист в планината няма как да бъде изоставен в беда, с намигване на късмета, ловецът извади друга детелина с четири листа и свърза хижаря с младежите.

Тя си отдъхна, благодари на съдбата и за миг пропусна през съзнанието си един съвсем различен, доста по-стряскащ сценарий. Сега обаче нямаше място за такива мисли. Докато хижарят ги откриеше, имаха съвсем нелеката задача да се стоплят някак. Последва огромна прегръдка, съставена от осем опаковани в шалове и шушляци елемента. А после… синхронно клякане под лунна светлина, тропане, протягане.

След около час по билото проблясна светлина от мощен прожектор. Хижарят!

Тогава тя за пореден път се почувства като във филмова лента. Махаше и викаше в посока избавлението. Светеше с фенера си, заедно с останалите седмина. След това стъпките някак станаха по-уверени, макар и хижата да й се стори много далеч.

Когато видяха светлината през прозореца и се увериха, че тази нощ ще я прекарат под туристическо одеяло, а не в импровизиран бивак, младежите се отпуснаха в снега и отвориха пакет бисквити. Борбата с преспите беше изпила силите им, а сладките хапки бяха окриляващи.

Още щом влезе в хижата, събу прогизналите от снега обувки и съблече мокрия гащеризон, умората я повали върху три стола до печката.

На сутринта беше празник. Младежите празнуваха не само трети март, но и живота…и щастливите шансове в него.

Споделете публикацията: