Идеята на времето пренес
ти в вечността… Мойсее, говори!
Из „Микеланджело“,
Пенчо Славейков
Пловдив винаги е очарователен. През пролетта обаче, когато слънцето закачливо кокетничи с Града на тепетата, Пловдив е още по-обаятелен. И въпреки че дори само заради една разходка по Главната си струва да се събудиш в пет, за да хванеш автобуса от София, в последния априлски петък имаше и още една причина пътят да сочи Пловдив – Пролетният панаир на занаятите. От 23-и до 26-и април по улица „Райко Даскалов“ (бившата Узун чаршия) занаятчии от цяла България показаха, че въпреки все по-бързото делнично тиктакане, крайните срокове, масовата култура и глобализацията, огънят на българщината бушува с пълна сила в сърцата на по-млади и по-опитни занаятчии. И пръска искри навред… Защото България е не просто горд лъв на картата на света, България е онзи плам в гърдите ни, който макар и потискан от делника, гори. И не стихва. Защото да си българин е мисия.
Занаятчийските шатри, наредени една до друга по централната улица, привличаха с онзи мистичен магнетизъм на изкуството, който само можеш да усетиш, но не и да обясниш. И въпреки че бяха на панаир, повечето от хората продължаваха да творят. Занаятчийските ръце не знаят умора, когато въображението чертае образи и форми.
Първата ни среща беше с медното изкуство. Вера Труфева чертаеше върху тънък лист мед образа на Св. Мина – любимия й светец. Медта е превзела сърцето на Вера през 1981 година. И от тогава го владее. Не знае с какво точно я е привлякло точно това изкуство, но признава: „Сега не мога без него“. Вера е била помощник-режисьор в операта. Налага се да замине за Словения, да гледа болните си родители и напуска операта. Когато се връща в Сливен, започва да си търси работа. Изработва няколко сувенира и ги предлага в едно предприятие. Там съдбата я среща с „големия майстор“ Тодор Пенев, от когото научава занаята. Оттогава не се е връщала в операта. Медта я запленява. Най-много обича да изобразява български къщи от различни градове. На въпроса дали Вера е предала на някого занаята, отговаря: „Не, никой няма да иска. Много труд.“ Разделяме се с нея, а тя продължава да работи по релефа на Св. Мина. Ще го завърши след три дни.
Облечена в народна носия, приседнала край пъстри килими, срещаме Росица Станева. Тя е дошла за Панаира на занаятите от Варна. Росица тъче на хоризонтален стан. Изработва основно черги, овчарски торбички и чанти (в съчетание с естествена кожа). Въпреки че търсенето на български тъкани черги в XXI век има, то не е масово, а от ценители. Росица разказва, че се опитва да съхрани вековния занаят, но със загриженост споделя, че много малко хора са останали, които да тъкат на хоризонтален стан. Младата майсторка е учила тъкане на вертикален стан, но животът обръща перспективите и тя си намира работа на хоризонтален: „Повече имаш възможност да се разгърнеш на хоризонталния стан, повече мотиви да изработваш на него“, разказва Росица. Според сложността на техниката и размера на килима, изработването му отнема между една и две седмици целодневен труд. Цената също варира според техниката. Материалът, с който се работи, е естествена вълна. За да привлече вниманието и на младежите към българските мотиви, Росица изработва раници – тъкани с ярки краски и елементи от естествена кожа.
Образът на Св. Димитър дялкаше в дърво Георги Георгиев от Димитровград. Последните 16 години той посвещава изцяло на дървото. Защо е решил да работи с този материал? „Когато го реших, нямах 18. Любов от пръв поглед. Видях дърворезби и казах:“Това ще работя.“ Като най-благодатно дърво той определя липата. Относно търсенето на дърворезби, споделя, че няма нещо, което да е изработил, и да не е намерило своя ценител. Докато говорим, Георги продължава да дялка дървото. Колко време ще му отнеме, за да стане образът на Св. Димитър готов? „Няма време. Понякога едно нещо може да отнеме два дни, друг път – седмица. Като тръгне и понякога точно гориш. Огън. И става на един дъх.“
И в комерсиалното време, в което живеем, се търсят образи на светци. Колкото икони е направил Георги, винаги са се продавали. Вярата е все още жива у хората. И няма значение дали ще е вяра в божествена сила или просто вяра в човека и по-доброто утре. Има ли вяра, ще има и Човеци, и надежда за утре.
Анета Стефанова
Материалът е публикуван в сп. „Агрозона“, бр. 45