Кабо Верде Африка пазар

Пъстрият свят на Кабо Верде (Галерия)

Тази година планувах да пътувам много. Мислех си за Италия и китния бряг на Амалфи, да разгледам по-подробно величествената Прага, за Румъния и нейната Трансилвания, мечтаех си дори за някоя по-далечна дестинация като подарък от мен за мен за рождения ми ден…

Е, Негово Величество Коронясаният вирус промени плановете ми. Поне за първата половина от годината. Така, докато си стоя у дома, се разрових из архивните снимки. Потопих се отново в най-екзотичната страна, в която съм била (надявам се само засега 🙂 ) – Кабо Верде или островната държава в Западна Африка. Родителите ни я познават като Зеления нос.

Там ме отведе университета, по-точно журналистически проект, в който се включих благодарение на СУ през 2014 г. Целта на проекта беше да се популяризират проблемите на развиващите се страни. Работата ми ме срещна техния министър на земеделието към онзи момент, както и с представителя на ФАО – Организацията на ООН за прехрана и земеделие. Не това обаче е най-интересното. Това, което наистина ме изненада, беше, че и двамата са завършили висшето си образование в България, Пловдив – в днешния Аграрен институт ( тогава Висш селскостопански институт). Няколко десетилетия по-късно и двамата си спомняха изрази на български, споменаваха с носталгия българските домати, смяха се на спомените си от общежитията и на закуската с баничка и боза. И много, наистина много ми помогнаха в работата ми в Кабо Верде.

Спомен, от който още ми се учестява пулсът

Това, което няма да забравя от престоя си в страната беше именно едно от работните пътувания на територията й. Имах среща с оглавяващия ресор „Земеделие“ на един от островите – остров Фого. Срещата ми беше уредена лично от министъра (не е за вярване колко врати ми отвори факта, че съм от България).  Оказа се обаче, че заради важен ангажимент почти министърът (един вид местният за острова министър, подчинен иначе на министъра на земеделието на държавата) не бил в кабинета си, а съпровождал представители от Световната банка да проверят как се развиват малките производства във Фого. Получих покана да се присъединя. Обясниха ми, че ще ми изпратят кола да ме вземе. От тук започна интересната част.

Спира пред хотела ни стар джип с двама местни господа. Посреща ги управителят, става ясно, че търсят мен. Единият от тях ми се представи на английски и разбрах, че всичко върви по план. Качих се в джипа и тъкмо преди той да потегли, управителят на хотела се доближи към мен през прозореца и ме попита дали съм сигурна, че искам да отида с тях, дали всичко е наред. Аз потвърдих. Той вдигна ръце от колата, кимна снизходително и ми махна за довиждане. Потеглихме.

След не повече от 5 мин. колата спря. Господинът, който говореше английски, каза, че има работа и се налага да слезе, но да не се притеснявам – колегата му ще ме закара до нека го наречем министъра на земеделието, отговарящ за острова. Е, тук вече започнах да се притеснявам. Нямаше обаче особено какво да направя. Преглътнах и се съгласих.

Продължихме. След още няколко минути, минавайки покрай една къща, шофьорът спря. Спирането беше съпроводено от обаждане по телефона. Тук аз отново изтръпнах – за щастие, за кратко. Разбрах, че е жаден (вече знаех думата „вода“ на португалски). И наистина, от къщата излезе една жена, вероятно съпругата му, и му подаде чаша с вода.

Като в сцена от филм

Продължихме. Следващите минути, не знам колко са били, може би около 40, може би се е търкулнал час. За мен обаче времето беше безкрайно. Виждах само как отминаваме табела след табела – все имена на населени места. Чувствах се като във филм. В един момент толкова се притесних, че извадих тефтера и започнах да пиша имената от табелите с идеята, ако се наложи, да сигнализирам на колегите ми от университета, които останаха в хотела, поне откъде съм минала. Не знам това колко щеше да е от полза, радвам се и е не разбрах, но тогава ми се стори най-полезното нещо, което мога да направя за себе си. Единственото ми успокоение беше, че в цялата тази ситуация се оказах със съдействието на министъра на земеделието на страната, така че най-малкото би трябвало да съм в безопасност.

Да сляза насред нищото?

И така, в някакъв момент, на един път, заобиколен от двете страни от безкрайно поле, шофьорът ми спря и стана ясно,че трябва да сляза. Да сляза добре, ама къде да отида насред това поле? Той не говори английски. Говори ми оживено, но аз не разбирам португалски. За „късмет“ и разговорника ми не беше с мен…

Започнах вече да се потя усилено, пулсът ми прескачаше. Бяло момиче на 24 само на място край някакво село, в държава в Западна Африка! Добре се бях подредила…

Нямах безкрайно много опции. Не че ми беше спокойно в колата, но да сляза и да остана сама на пътя също не ми се струваше удачен вариант. Звъннах на господина в ролята на местен министър, с който имах уговорка – този, по чиято покана си причиних това адреналиново пътуване. Той ме увери, че идва. За щастие, секунди по-късно, наистина дойде – с джип. Още като видях джипа си отдъхнах. Беше брандиран с герба на страната и символи на земеделското министерство.

В джипа имаше още трима господа, двама от които – очевидно европейци. Мисълта, че вероятно говорят английски ме успокои. Оказаха се от Световната банка. По-късно именно те ми превеждаха при посещението на фермите и малките производства. Как да предположи човек…

Е, вече знаете защо това е спомен, който няма да забравя. Честно казано през призмата на времето тази история ми звучи като: „Момиче, ти акъл имаш ли?“ Ами уж имам, ама… бях герой в нея.

Вулканът Фого

Другият ми силен момент е качването на вулкана Фого, който към тогавашна дата не беше изригвал от 1996 г. Качихме се и само 9 месеца по-късно, през февруари 2015 г., той изригна. Снимки от вулкана можете да видите в галерията. А сега спирам с историите. Ред е на снимките.

Споделете публикацията: