Понякога просто вземаш метла и лопатка и измиташ парченцата,
на които си се разпаднал, докато си опитвал да останеш силен.
Изсипваш ги обратно в себе си и ги лепиш в часовете,
в които сънят е забравил, че трябва да дойде,
а страховете се надбягват в главата ти. Редом с огромната благодарност.
И в трудните моменти благодариш,
че съдбата те обича. И в трудното пак ти помага.
. . .
И започваш тихичко да плачеш, да плачеш и да благодариш за всяко безценно нещо,
което имаш в точно този безценен живот.
Сълза, благодарност, страх и надежда.
Стискаш зъби и вярваш, че макар да е клише –
след бурята изгрява слънце. Изгрява,
но за да го видиш, първо трябва да дръпнеш пердетата.