Капките се блъскаха в лицето ми и се стичаха затоплени по него. Опитвах да ги попия със суитчъра, но и той беше целия в октомврийски дъжд. Ранна есенна вечер. Посипаните със злато листа ръсеха още капки небесна вода, ръсеха и сами себе си по асфалта на кварталното паркче. Локва след локва краката прескачаха поредното препятствие. …
Харесвам София нощем. Тогава, когато е съблякла суетата си, когато е притихнала, обляна в есенния дъжд, когато мирише на окъпани кестени. Когато уличните лампи се оглеждат в мокрия асфалт… Това е София. Моето усещане за София. Нощем пулсът й се е успокоил от лудото дневно препускане. Свалила e дневната строгост и е някак си по-истинска, …
Когато вземеш първия кестен в ръка, признаваш, че е дошла есента. А тази есен беше дошла отдавна. Малко трудно я приех, не исках да се изтръгна от прегръдката на лятото – тъй топла, весела и споделена… но есента сега бе тук. Усмихващо се слънце и полюшващи се по клоните жълтици нашепваха един друг, по-различен рефрен. …
Станах, за да си взема одеялото. Целувките на слънцето вече се отлющват от кожата ми. Септември е направил сатенената нощничка хладна, мидичките не са по пясъка, между стъпките ми, а в гардероба. Събрани в торбичка. До тях лежи и бутилка слънчев пясък. Консервирано лято за спомени. А искам огън и юлско звездно небе, августовски падащи …
Тази мисъл я чух в един филм. Не помня кой беше филмът, но помня мисълта – „Щастливите хора ходят без часовници.“ И ние така, пет девойки, оставихме часовниците си в София и превключихме на щастлив режим. Единственото отброено време бяха часовете, през които влакът ни пренасяше през пространството. След това всичко навлезе в лятно безбрежие. …
Съботно утро. 5,30. Алармата звъни. Всеки делничен ден отлагам ставането с няколко минути, но става ли дума за пътуване – отлагане няма. Скачам, забърквам закуска – шоколадово кексче в чашка, черно кафе, раницата, водата и съм на старта. Дестинацията е Кюстендил, по-точно село на 5 км от града – Граница. Мятаме се на влака и след …
Чуваха се само щурците. На два, три, четири, стотици гласа, но само щурци. Някак съвършено хармонично и съвършено отпускащо. Без булевард и трафик. Безгрижие насред първата августовска нощ. И поляна, огряна от луната. Въздухът беше топъл, но с приятелски любяща топлина. Не спарен. Смях. Споделяне на храна. Размяна на картофки и истории. Българо-египетско-словашко приятелство. Доказателство, …
Мирише на билки и свобода. Телефонът вече губи обхват, а усещането за спокойствие се завръща. Шумът на столичните булеварди е останал на около 4-5 часа път. Сега всичко е гора. Юлска, зелена, прекрасна, родопска гора. Липата все още разпръсква аромата си, смрадликата се лилавее между храстите, птички редят ноти из пространството, а ние вървим към …
Светът ни днес е парадокс. Парадокс, в който едни ядат гъши дроб в сушени кайсии от сребрърни подноси на изискан коктейл, други скачат по площадите, за да защитават дроба на гъските и вегетарианската диета. А трети и през ум не им минава да разсъждават върху въпроса върви ли, лети ли или просто си расте под …
Един италиански писател, който ми е напълно неизвестен, но за някои хора бил известен като Трилуса, бил написал, че „щастието, в крайна сметка, е мъничко нещо“. Е, да видим… Щастие е да вдишаш аромата на току-що разцъфналите розови-бели цветчета на ябълковото дръвче. Щастие е да погалиш четириног приятел. Щастие е да се прибереш преди бурята. …
