„Пазете се!“ – чувам секунди преди да прекъсна разговора. Разговор с човек, с когото се сблъсквам телефонно за първи път. На служебна тема. И не, неговото „Пазете се!“ не звучи механично, нито заучено. Звучи загрижено. Едно човешко „Пазете се!“.
И не е само той. В последните две седмици, откакто изолацията ме изолира у дома, все по-често разговорите, по същество служебни, завършват с „Бъдете здрави!“ и „Пазете се!“. Думи, които изричам, и които изричат за мен. Познати и непознати хора.
Очовечи се сякаш времето. Забави се, въпреки че по стар пролетен навик часовникът избърза с час напред.
Сега будилникът звъни малко по-късно. Ставам, без да бързам, протягам се в леглото, правя чай, изяждам дежурната купичка с кисело мляко и семена. Имам време дори да си обеля ябълка. Пускам компютъра и минавам в работен режим. И макар да звучи почти идилично, всъщност е далеч от идилия. По-скоро е философия.
Благодарна съм. Благодарна съм, че съм здрава. Благодарна съм, че близките ми са здрави. Благодарна съм на обстоятелствата, че мога да работя дистанционно. Мога да пазя себе си и съпруга си.
Много хора нямат този шанс. Затова съм благодарна.
Да, и аз съм притеснена. Притеснена съм за хората, които обичам. Притеснена съм за тези, които стоят зад статистиката, съобщавана всяка сутрин. Притеснена съм за техните семейства.
И не, не ми харесва ситуацията. Не ми харесва как короната ни подчини, как взе своята дан и от малки бизнеси, и от световни производства.
Не ми харесва това, че всички станахме поданици на Короната. Говорим за Нея, слушаме за Нея, страхуваме се от Нея, пазим се от Нея и се съобразяваме с Нея и страшните й повели.
Никак не ми харесва това, което се случва с икономиката. И да, задавам си въпроси. От миналото лято четях прогнози, че предстои икономическа криза тази година. Е, кризата вече дебне иззад ъгъла и, не мисля, че ще е пресилено да кажа, че вече взема първите си жертви. Да, задавам си въпроси. За това какво са знаели тогава тези, които са писали прогнозите за днес. Питам се какво ще бъде и кога, кога ще го бъде.
Но не съм специалист по икономически въпроси. Още по-малко пък бих си позволила да коментирам политически решения. Мога да си позволя обаче да коментирам това, от което съм част. Това, на което съм свидетел – последствията.
Прякото последствие от настъплението на Нейно Величество Короната е, един, според мен, парадокс. Парадоксът, че всички си сложихме маски, но всъщност свалихме маските. Да, по-малко се крием зад оправдания като „нямам време“ и по-често се чуваме с приятелите си. По-малко бързаме и повече питаме „Как си?“. Слагаме по-малко грим (стоенето вкъщи не го предполага) и повече показваме истинските си очи – макар и от метър и половина дистанция. И понеже устните ни са скрити зад маски, се усмихваме с очи, същите тези по-истински, негримирани очи.
Показахме, че Короната има своята неминуема власт, но пък ние имаме идеи и сме царе на креативността. Впрегнахме конете на Нейно Величество. Впряг от хумор и шеги галопира из световната мрежа. Приятели, добри познати, малко познати и почти непознати сега публикуват забава. Не можем да се срещаме, но се смеем заедно. Короната ни заплаши с болест, но ние отвърнахме със смехотерапия!
(Изображенията са дело на неизвестни за мен автори, но ако някой си ги припознае, с радост ще му посоча името 🙂 )
Времето се очовечи. Всъщност ние станахме по-човечни, по-откликващи и по-готови да подадем ръка. И тук дори не визирам хилядите, милиони левове дарения, нито апаратите, нито маските и ръкавиците. Не че те не са важни. Напротив. То те също са следствие. Следствие от съпричастността. Визирам това как дама пусна запитване за изработка на плексигласова кутия с отвори, която е необходима на нея и колегите й – анестезиолози и реаниматори, като защитно средство при лечението на COVID-19. Дамата питаше единствено кой би могъл да изработи такава кутия. Не молеше за нищо друго, освен за насока. За един час, един-единствен час, постът й беше споделен 178 пъти! Наред с предложенията кой може да съдейства с направата, откликнаха хора, които предложиха помощ с финансирането.
Да. Не ми харесва да съм подчинена на Короната. Не ми харесва да стоя вкъщи с дни. Не ми харесва да чета предупреждения, че излизането на улицата може да бъде забранено. Какво ми харесва и какво не обаче няма значение, когато става дума за Здравето ни, когато става дума не за мен, а за Нас.
За Нас, Хората.
Може и да сме подчинени на Короната, но докато се грижим един за друг, докато пожелаваме на непознати: „Пазете се“ и докато огласяваме четирите стени на дома си със смях, сме свободни. Свободни да бъдем Човеци.
Ще завърша с думи, взети назаем, от Валери Петров:
Хора на доброто не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени!
Още е тинтявата в ръцете ни!