„Ако огладнееш, преди да стигнем, ще ти дам саламче.“
…или как две девойки пътуват
Смях във влака. Преследване на летящи карти и укротяване на отвеяни от вихъра рокли. Търсене на посоки. Жълти трамвайчета. Кадри. Снимки. И отново смях.
И мълчание, в което всяка е погълната от себе си, от собствения си свят, от мислите в него, колебанията, страховете от вчера, тревогите за утре. Решенията. Умората от това да преследваш щастието и вътрешната си хармоничност.
А после пием кафе. И говорим. С къси изречения. Без обяснения. Знаем историите си, само ги допълваме. Опитваме да бъдем мъдри в объркаността си.
Мятаме раниците на гръб, качваме се във влака. Потегляме от Лисабон. Очаква ни Авейро. Чака ни с цветността си, с гондолите, каналите, с яркостта си. За да ни зарази. А ние сме готови. Аз – с яркожълтия си клин, Или – с цветните си гуменки. Потегляме след минути. И нека цветовете ни завладеят.
Анета Стефанова