„Минавам ли още за студентка?“, чудех се, влизайки тайничко в блока на студентското общежитие. Броени минути след полунощ.
От студентството ме делят вече има-няма 4 години, трудова книжка, известен брой промени и няколко косъма бунтари, които отказват да сътрудничат на студентския ми дух и развяват показно бялото знаме на осъзнатата младост.
Влязох в типичната студентска стая на общежитие, неремонтирано от соц-а. Вероятно всичко в нея в най-добрия случай ми беше връстник. Силно подозирам обаче, че цялото обзавеждане би се е пукало от завист при идеята за моите по-малко от 30 невръстни години.
Незнайно по каква причина обаче, ми беше особено хубаво.
Да, от всичките четири ъгъла на тавана ми махаше дружески по едно петно, пропито от влага. Да, леглото беше с пружина и дюшек, който е ставал свидетел на не една буйна младост. И да, лепенките по шкафовете вероятно са били актуални преди няколко десетки лета.
Ама точно това лято, точно в тази юлска нощ в тази поовехтяла студентска стая някаква радост бликаше в мен. Една особена радост носталгия по онова безметежно безгрижие… безгрижието, което ходи по първите години след двайстата.
И ми беше хубаво. Заради споделеността, заради спомените, заради приятелите, които винаги бяха само на етаж разстояние. Радвах се на това как от уроците по танци отивахме да танцуваме в клуба. А само още няколко часа по-късно заговорнически сядахме на последната скамейка. Като съвестни момичета крепяхме с длан олюляващите се за сън глави, докато влагаме цялата си амбициозност във воденето на записки.
Вдъхвах мириса на омекотител от прясно изпраните чаршафи и се сещах за огромните сини торби с мокро пране, на които с черен маркер момичето от пералнята всеки път пишеше името ми. Като че ли в целия Студентски само една Анета има… Е, явно късмемът винаги ми е удрял по едно рамо, все съм си тръгвала с моите си дрехи. Само веднъж с един чужд чорап бонус…
Тази нощ беше като подарък от моето доскорошно Аз към моето днешно Аз и като намигване. Припомни ми, че всяко днес е Моето днес. И утре ще е вчера.
В тази юлска нощ…
Хубавото усещане е в нас.
Във всеки един момент.
Постоянно.
И с мъдростта на отминалото си студентство и на онези развяващи белия флаг няколко косъма на главата ми, позволете ми да отбележа, че днешната радост са ни утрешните хубави спомени. И че днес й е времето да й се порадваме…
П.П. И дано не съм оплела повече бънки носталгия, отколкото имаше в главата ми. Не ми се ще да е така. Не, определено не, защото в носталгията има тъга, а в мен имаше само усещане за хубаво.
Анета Стефанова