Днес пак мирише на озон. Чета в сумрака на май. Сгряваща книжка. Издателството е емблематичното за някогашните десетилетия – „Отечество“. Осмислям съществуването на купичка ягоди и си мечтая да можех да съм ги набрала от нашата градина. Е, стотиците километри лишават стомахчетата от собственоръчно събрани червени десертчета.
Ама някак си пак е хубаво. Съботно. Следобедно.
И вчера беше хубаво. Майско. Слънцедъждовно. Ловихме дъги из софийските небеса и играехме на гоненица с вятъра. Прескачахме локви. Дебнехме слънцето на следващия ъгъл и гледахме как небесната вода е в настроение. Ядяхме течношоколадов сладолед, примесен с шоколадово-лешников. Радвахме се на рискунки. И кутия за пратки от пощенски гълъби.
Кадрирахме с поглед потопен в шише от пелиново вино слънчоглед. Правеше изкуствено дишане на замрелите черни прозоречни решетки и лека-полека ги съживяваше.
Пазарувахме в дъжда бански. И стреляхме черните облаци с жълтия чадър. Мерихме мускули с вятъра. Той искаше чадъра за себе си, ама победихме. В една по майски лудешка битка.
Анета Стефанова