Мълчанието на гладните

Светът ни днес е парадокс. Парадокс, в който едни ядат гъши дроб в сушени кайсии от сребрърни подноси на изискан коктейл, други скачат по площадите, за да защитават дроба на гъските и вегетарианската диета. А трети и през ум не им минава да разсъждават върху въпроса върви ли, лети ли или просто си расте под слънцето това, което ядат. Защото рядко ядат. Това са онези 795 млн. души на планетата, които дори не са и сънували гъши дроб и сребърен поднос. Това е един на всеки девет човека на планетата, за който дори филия хляб ще има стойността на черен трюфел, тъй като поне за малко ще притъпи спазмите на превиващият се от глад стомах. Това е векът, в който живеем. Онзи век, напредналият, онзи същият, технологичен и устойчив, и с много мисъл за екологията и доброволчеството, и напредъка, и … Това е векът на лицемерието. Векът, в който парадираме с помпозни думи и лъскави фрази.

И в същия този XXI век гладът убива повече хора, отколкото СПИН, малария и туберколоза, взети заедно. И докато милиони хора изпитват волята си в стремежа да не отворят поредното супер лъскаво пакетче със златисто изпържени идеално оформени елипси с несъвсем ясно съдържание, наречени чипс, то други се радват на купичката ориз. Ако я има. Ако не, сънуват я, с надеждата да се сбъдне.

Това е конфликтът на днешния свят. Едни едва ходят от свръхтегло, други едва ходят заради поднормено тегло.

И докато предприемчиви хора, усетили накъде духа вятърът, говорят за балансирано хранене, калориен баланс, избягване на тлъстите, преработените и сладките храни, други едни хора, дават бисквити и подсладена вода на деца с подути от глад коремчета, молейки се за тяхното оцеляване. Ето това е новият век. В цялата му прелест. И с цялото му равенство. Същото това равенство, което редовно присъства в политическите речи, онова одърпано и окъсано от словесна свръхупотреба равенство, което прескача от уста в уста, ама все нахранени усти.

И докато някои деца поглъщат от детските супер полезни, дълго преработвани десерти, с изкуствени оцветители, консерванти и доста захар за разкош, щракайки ожесточено с мишката, вглъбени в най-хитовата според детския канал компютърна игра, едно на всеки шест деца в развиващите се страни, е с поднормено тегло. Не защото няма детско десертче с шарена картинка. Защото няма достатъчно храна. Каквато и да е храна. И това са едно има-няма 100 млн. деца. Едни 100 млн деца, които вероятно никога няма да сънуват принцове и принцеси, или луди игри в детския център в мола. Не, техните сънища са превзети от глада. От онзи, бесен, див и замъгляващ погледа глад, който не само не спасява принцесите, но и убива принцовете, преди да са пораснали. Онзи глад, който вероятно ще изпие лицата им, ще погуби телата им и ….вероятно тях. Онези 100 млн. деца, които не се знае дали и как ще пораснат.

Ето, това е конфликтът на нашето днес. И на нашето вчера. И, подозирам, че и на утре-то ни. Това не е просто конфликт, а направо скандал. Но тези скандали не се отразяват от вестниците, защото не привличат аудитория. Какво са някакви си 100 млн. гладуващи деца, щом поредната силиконова кака е решила да спи с нов свръхбогат чичко?

Да, май нашият изпълнен със стремеж към равенство и устойчиво развитие свят нито е особено равен, нито особено устойчив, е, част от него е развит, но на каква цена е по-добре да не питаме, че ще стане страшно и ще стигнем до нов конфликт, не по-малко грозен и не по-малко позорен.

Глад на фона на затлъстяване. И… искате ли още един парадокс? Оказва се, че и повечето от жителите на богатите страни, онези, които берат плодове от супермаркетите (леле, вече и в България сме сред тях!) и готвят във веригите за бързо хранене, са почти толкова гладни, колкото и тези, които са заровили ръце в земята с надеждата за още някой-друг картоф. Как така? Ами така! Калории не означават задължително храна. Храната е онази питателна субстанция, която носи витамини, минерали, микроелементи, белтъчини, въглехидрати,  малко мазнини. И сборът от всичко това носи енергия. Днес обаче ресторантите за бързо хранене са предимно ресторанти за бърз прием на калории, които те оставя гладен. Защото, ако си сит, няма да си хапнеш пак. В превод: няма да си купиш пак. А хапването (купуването) задвижва онова колело, наречено икономика.

И къде е решението на конфликта? Всъщност, за да има решение, трябва да има желание да се стигне до решение. Едва ли хранителните помощи ще нахранят тези 795 млн. гладуващи по света. Просто защото, първо, едва ли ще стигнат до много от тях, и второ, защото това е по-скоро замазване на очите. Това не е истинска помощ. Истинският проблем се нуждае от истинско решение. Решение, което да даде на хората “хляба в ръцете им”. Да им даде шанс сами да произвеждат храната си, да ги напарви достатъчно образовани, за да знаят как сами да си осигуряват храна, достатъчно компетентни, за да създадат малко производство, да наемат съсед, примерно, и да дадат прехрана на още едно семейство.

 По данни на Организация за прехрана и земеделие на ООН, ако на жените фермери се даде същият достъп до ресурси като на мъжете, броят на гладуващите в света ще намалее с до 150 млн. души! Но да се раздават помощи е по-лесно. Мислим така: нашата страна е поела ангажимент да дава едни пари за помощ за развитие, ето, ние ще произвеждаме, ще подхранваме нашата икономика, продукта ще ви го даваме на вас. Точка. Изпълнихме си ангажимента. Край. Ето тук някъде си вероятно би било мястото на едни такива термини като устойчивост, автономност на местните общности, солидарност. Обаче….когато сложиш на раната лепенка, тя вече не се вижда. Щом не се вижда, за някои значи, че я няма… колкото и гной да е събрала всъщност. Така едни растат за сметка на други. Едни пируват, докато други смъртуват.

Анета Стефанова