Последните кристалчета златен пясък падат от босите ми крака.
Прокарвам пръсти през косата си и я усещам щастливо разрошена, своенравна. Поизсветляла е от слънцето и леко начупена от морската вода.
По кожата ми има още сол от Голямото синьо. А му махам с ръка. Но не казвам „Сбогом“, казвам „Довиждане“. Защото лятото още е наполовина пълно и може да побере в себе си още много бели фрапета, узрели дини и разходки под звездите.
Потеглят четирите колела от морския изток към делничния запад, а пред очите ми са още онези 60 минути гребане с каяк по Велека, онези идилично уединени крачки под ядосаното небе. Тогава, когато плажът не беше платно за кръпки от хавлии и чадъри, а простряла се край брега златна ши
р, по която ти се иска да направиш стотина цигански колелета. Обръщам се и виждам ясно стъпките си. Пак тогава облаците бяха синьо-черни. Реката бурно се сливаше със страстното море. Тълпа нямаше, имаше само свобода. Е, като бонус от тази идилия понякога (т.е. в случая) получаваш чифт стъпала, омазани с мазут, но…. драма няма.
И така, обратно в живота, който е далеч от отпуската – гледам избледняващото цвете, нарисувано върху кожата ми, проверявам за пореден път разликата от банския и чакам следващото бягство от делника. Защото лятото още е наполовина пълно 🙂
Анета Стефанова,
31.07.2017