Неделя следобед. След като цял ден се гушкахме с някакъв летен вирус в леглото, реших, че е време да взема доза чист софийски въздух. И тъй като определено не бях в най-бойната си форма, по-разумно беше да не се впускам в битки със светофари, водачи и разни други столични познавачи. Разходка в квартала звучеше добре.
Около 10-тина минути след като бях заключила вратата на апартамента, осъзнах, че за повече от година живот в тази част на града, почти не се бях лутала из тукашните улички. А из тях имаше много какво да се види…
Ако можеше да се съди за демографската ситуация само по междублоковите градинки, то вероятно оптимизмът щеше да лъха по-силно от люляков аромат през май.
Натъкнах се и на изява на любов и израз на нелюбов. Поне 20 гълъба бяха превзели един балкон на третия етаж и очевидно се радваха доста често на подобна гостоприемност. Дори бяха стигнали до онази коварна фаза, в която съществата приемат любовта за даденост… Не видях дали някой им беше сервирал кафе и бяло сладко, ама и да беше, определено нямаше да са съседите от горния етаж. Те бяха прибегнали до разни лъщящи и люлеещи се „гонилки“, за да покажат на пернатите, че определено не споделят тази така силна обич на съседите си, никак не искат да си делят терасата с летящи видове и определено не са в настроение „влюбени (в) гълъбчета“.
Открих и Клуб на радиолюбителя и доста солидна сграда със соц надпис, посветена на обичащите нумизматиката. Да живеят хобитата и хобитите!
Един мъж, почти карикатурно гол до кръста (само до там, надявам се) и с димяща цигара в уста, разцъкваше нещо на таблет през парапета на балкона, така отнесено, че чак се притесних да не си изпусне устройството.
Очевидно сред съкварталците ми имам и хора с доста аристократични предпочитания. Ангелчета и делвички красяха градинката пред блока, разни зелени растения виеха елегантно снаги около двете страни на порталната врата, а горди лъвове стояха на страж над входа.
Далеч по-прагматични бяха жителите от съседния двор. Докато аз си мислех дали може да се разпъне някъде си там хамак, те бяха опънали дъъъъълго въже за пране. Там, като флаг на Балканите, някак си по балкански, с достойнство, се ветрееха едни мащабни сиви боксерки. Апотеоз на мъжествеността!
Нрави!
И отново в духа на нашия си полуостров, пред невзрачна малка кръчмичка десетина дядовци пийваха бира и „разцъкваха“ карти по неделному.
Така докато със закъснение опознавам околностите, откривам, че около мен всъщност доста интересен живот кипи. Многолик и августовски… квартален живот.
Анета Стефанова