Разконспирирах Дядо Коледа доста рано. Сравнително ясно си спомням как с внучката на съседката от първия етаж, две невръстни госпожици на не повече от 5 години, си разказвахме за посещението на Дядо Коледа в детската градина – как под червената мантия имал дънки и колко изкуствена е брадата му. Така някак си осъзнах защо този добър старец винаги се криеше в комина, когато исках да го видя, а нашите продължаваха да настояват, че ме гледа.
И въпреки детските ни детективски умения, запазих обичта си към Коледа. Бъдни вечер остана празникът, в който цялото семейство единодушно изгасяме лампите и вечеряме на свещи, а светлинките от елхата хвърлят отблясъците си по стените на хола. Коледа е денят, в който се събуждаме късно и закусваме с тиквеник и шоколад (хората, които ме познават, знаят какво означава това за мен :)).
Днес, няколко дни преди Коледа, някак си все още не ми е достатъчно празнично. Май наистина детството е напоено с повече ентусиазъм за очакване на един определен ден – бил той коледен или рожден. Това обаче в никакъв случай не значи, че не ми е щастливо. Просто май вече съм достатъчно пораснала, за да осъзная, че мога да се радвам на всяка семейна вечеря, така все едно е Коледа, че мога да изразявам обичта към приятелите си не само на празник. Че във всеки ден има вълшебство.
Сега, около двайсет години след разкриването на добрия старец, осъзнавам всъщност, че съм грешала. Той наистина съществува. Живее в душата на всеки един от нас и ни кара да протегнем ръка на непознат, да се усмихнем на минувач по улицата или просто да отстъпим място в трамвая. Той е този, който тихичко ни прошепва: „Извини се“, когато грешим, и този, който ни дава сили да прощаваме грешките на другите. След няколко дни е Коледа.
Знам, че най-ценните подаръци не идват в опаковка. А направо от сърцето. Пожелавам си само здраве за хората, които обичам, и за мен самата. Всички други дарове сме способни да си подарим сами.
И понеже декември е месец на равносметките – само мога да благодаря на съдбата. За хората, с които ме срещна, за уроците, които търпеливо ми преподаде, за това, че държеше ръката ми по пътищата, по които избрах да ходя. Благодаря за изгубванията из чуждите улички, за стотиците километри, извървени рамо до рамо с приятели и за избяганите. Благодаря и за това, че ми даде възможности да огласям пространството със скърцащия си смях. И за върховете, които изкачих, разстоянията, които изминах, за споделените прегръдки, за предизвикателствата, които ме направиха по-уверена, за магичните моменти. За небето, пълно със звезди. За това, че телефонът ми не стои безмълвен. За обичта.
Сега ще отметна оранжевото одеяло и ще ида да направя чай. Защото декември неслучайно е студен. Той просто ни дава шанс да се събираме повече на по чаша ароматен чай, да се гушкаме, да споделяме, да общуваме повече. И да осъзнаем, че има сърца, които туптят в един ритъм с нашето.
Анета Стефанова