“Глина” е топла книга. Книга, която те изпраща там, някъде на село, където тревата е мека, хората са добри и слънцето топли, без да пари.
И страниците миришат на билки, на хорско задружие, на човечност. И сякаш са мокри като неизпечена глина и оформят красиво душата ти.
“Глина” е книга уют. Книга, на която можеш да се довериш, защото усещаш, че те води, сякаш при твои си. При онези корени, чиито жили са живи в теб и ти дават сили. Старите думи ти носят спокойствие.
Книга, която се лее като песен. Книга, която Виктория Бешлийска е написала изключително красиво. Четеш и се чудиш как на тази жена ѝ е хрумнало да подреди точно тези слова едно подир друго. И те си пасват съвсем точно, нанизани заедно като в броеница. Като че ти нашепват молитва.
А ти продължаваш да четеш и усещаш как изведнъж заговаряш с по-близки на душата слова, по-свойствени ѝ, не хладно модерни. Припомняш си старите думи, които си скътал някъде дълбоко в пазвата си. Вадиш ги, разглеждаш ги внимателно като блещукащи на слънцето бисерчета и виждаш колко са ти близки и колко топло ти става от тях. Защото това, някак си е твоят свят, светът на твоя народ, това е богатството на селото, красотата на обичаите, тънкостта на занаята. Четеш и ваеш красиво в душата си. Пълниш я с хубостта на Жара, с красотата на името й и с пламъка на обичта.
И някак си ти се иска да усетиш пак онази простота на времето, онази чистота на отношенията, да усетиш силата на човешката благодарност и на човешкото общуване.
И като че ли изведнъж осъзнаваш как всяка човешка болест е болест, тръгнала от душата. И не се лекува с химия в шишенца, а с човешка грижа, с билки, раснали на слънце и почивка там, където пеят птици и ветрове фучат, не автомобили.