Селото живее собствен живот. Диша леко, спокойно, нирванно. Почти безвременно.
Сърцето тупка в ритъм, ама пулсът е плавен. Земен. Отпускащ и толкова пленяващ, че някак и твоето сърце започва така да тупти.
Хубаво е.
Ранно есенно, мъничко жълто, но все още зелено.
Кучешки лай прекъсва тишината на деня. Три кучета се задават откъм улицата. Лаят радостно и махат с опашки. Семейството на нашия Марти. Нашият верен приятел, който всъщност никак не беше наш. Принадлежеше на свободата си. Геройски оцеляващ. Боец и дипломат. Остави след себе си обич и три размахващи се закачливо опашки. Все още страхливи и недоверчиви, но разглеждащи ни с любопитство три чифта изпълнени с живот очи.
Продължаваме по-надолу по селския път. Слънцето отблясва в язовира.
Един дядо с карирана блуза лови риба. Доближаваме и той завързва разговор. Цял ден е мятал импровизирана си въдица в мътната вода. Иска му се с някого да размени няколко приказки. Хора сме и хора търсим. Човещинка.
Баща ми казва, че и пръчките са като хората. Една сама не гори. За да има хубав огън, трябват две, да се опират, да си дават сила една на друга, да разпалват огъня.
Срещаме и човека с козите. Не са много. Десетина-петнайсет. Има и една като от детска книжка излязла – черна с големи завити рога. Вдъхваща уважение коза.
От папурите излитат яребици. Нещо ги стресна. Може би ние. Ритъмът на обувките ни е нарушил бавното случване на моментите тук.
Захладня. Есенното слънце е красиво, но и мъничко лъжливо. Приласкае те, близне те няколко пъти с език, тъкмо събереш смелост да съблечеш горната дреха и вземе да те пропуска в ласките си. Нежността му охладнява бързо и скоро пак се намяташ.
Разходката приключи. Посъбрахме някой-друг търколил се от дървото орех. Запътваме се пак към къщата. С мама ще пием кафе и ще си четем книжки. Ще полегна на хамака, ще разлиствам страници и ще дишам леко. Точно както диша селото.
Анета Стефанова