„Не преставаме да играем, защото остаряваме,
а остаряваме, защото преставаме да играем.“
Фабио Воло
А животът сам по себе се е игра. Клише. Утвърдено и заради това истинно. Игра, в която се впускаме безвъзвратно. Еднопосочно. Втори дубъл няма. Лентата е (ха, дано!) около 80 години дълга. Каквото запишем, запишем… А толкова има за заснемане тази игра, в която ние, играейки главната роля, всъщност играем много роли и всяка от тези роли, в отделни етапи на живота си, я играем различно.
Смешно клатушкащото се двегодишно момиченце изведнъж става десетгодишно момиче с тънки крака, обути в ролери. А после … в абитуриентска рокля. Първото истинско усещане за дама. И от там вече ролите стават все повече и повече и все по-често се сменят. И когато кадрите станат 24, неусетно преливат към непозволеното 25. И в киното може и всичко да приключва до тук, но онези, житейските кадри продължават. Ролите са на персонажи в развитие. В сценария влизат и излизат други герои, така е отредил онзи велик сценарист, наречен Живот…
И някак си снимачната площадка става 24-часова реалност. Дневна светлина, изкуствена светлина, прожектори, звезди, светулки, фарове, лагерни огньове. Гримираш се, разгримираш се. Смееш се, плачеш, колебаеш се, решаваш, мислиш, избираш, продължаваш. Косите ти са разрошени, гримът е размазан, понякога се нагласяш. Поглеждаш се в огледалото. Супер, истинска звезда. За 15 минути. После гланцът е изяден, ама записът тече. Ролите се преливат една в друга…
Единия ден с прашните си гуменки и изподрани крака слизаш по пътеката с тръни в Балкана и пиеш бира край разливащия се водопад. На другия ден, сякаш още преди да си успяла да извадиш всички заплели се из косата цветчета, вече си в елегантна пола и прилична риза, тичаш от събитие на събитие и пишеш ли, пишеш… А след шест се виждаш с приятели. Смях, парк, истории, споделяне, планове. После ставаш къщовница, пазаруваш, приготвяш вечеря. И докато се усетиш, епизодът на деня е към края си, придърпваш книгата, прелистваш няколко страници и заспиваш. Но не в къщата за кукли. А в квартирата. И това понякога е част от играта. Наемът също, и съвсем неидиличната необходимост от периодично почистване. Играта на живота (понякога) си има правила.
И продължаваш да играеш играта. Събуждаш се и влизаш в роля. Сериозна или романтична, делова, напрегната или кафеено лежерна. Идея нямаш. Често дори ти самата не знаеш сценария. Знаеш просто, че трябва да продължиш да играеш. С цялото си сърце. Защото въпреки многото роли, ти си оставаш един персонаж. Персонаж, който израства пред очите на сценариста Живот. А актьорът е добър и играта си е струвала, само ако се играе със страст…
Анета Стефанова
Така де първия оът май не стана, но пак това си е филм, що годе стар, който интересно хваща ситуацията
http://www.imdb.com/title/tt0366780/?ref_=fn_al_tt_1