
с настойчивост ни сочат автобуса. Благодаря, ама това са 5 км, хора, лято е, а ние, за щастие, имаме здрави крачета. Ама те настояват – автобуса, та автобуса. Да, ама не. Кажете ми само накъде поема автобусът. Е, поклатиха невярващо глава, казаха ни, че до довечера може и да стигнем, пък ни показаха пътя. И тръгнахме.Щастлива съм, че имам около себе си достатъчно луди пътешественици, с които идеите се раждат една след друга, посоките винаги са много, а ентусиазмът ни е по-голям от нас.


Стигнахме табелата за заветното село Граница. Далеч преди да се стъмни.
Границите са само човешка измислица. Ако ги поставим – ще ги има. Ако просто решим да преминем през тях, ще са само път осеян със съботен трафик, но отблагодаряващ се в последствие със сочни диви плодове.
В неделя будилникът отново звъни. 6,30. Пет километра пеш към „Александър Невски“. Оттам към Вазовата екопътека. Кола, пълна със смях и истории. И кутия с разтапящ се шоколадов кекс…с тиквички. Е, да, пътешествие без поне малко шоколад, някак си не е истинско пътешествие.
Поглед от висока перспектива. Зеленина. Покриви. Радост. Живот. Снимки за архива и продължаваме надолу. Романтична сенчеста пътека. Разни насекоми отговарят на ентусиазираните ни разговори. Рекичка ни съпровожда през части от пътя. Водопадът беше пресъхнал, ама няма драма. Напротив, ето причина да се върнем пак.
След кратко лагеруване, придружено с две чаши айран с домашно кисело мляко, колата отново лакътуши по пътя. Лакатнишки скали. Е, тук обедното августовско слънце поизпече ентусиазма ни да вървим по пътеката, ама пък пещерата доста приветливо ни приюти. Щедро ни нагости с благодатен за туриста хлад, изненада ни с някой-друг хлъзгав камък, няколко тунела, известна доза от „ама накъде сега беше изходът“ и ни изпрати поживо поздраво.
Ние пък изпратихме неделята, с нея и почивните дни. Ама само след 5 дни пак е петък. И влакове пак ще запеят по релсите.
Анета Стефанова