Съботно утро. 5,30. Алармата звъни. Всеки делничен ден отлагам ставането с няколко минути, но става ли дума за пътуване – отлагане няма. Скачам, забърквам закуска – шоколадово кексче в чашка, черно кафе, раницата, водата и съм на старта. Дестинацията е Кюстендил, по-точно село на 5 км от града – Граница.с настойчивост ни сочат автобуса. Благодаря, ама това са 5 км, хора, лято е, а ние, за щастие, имаме здрави крачета. Ама те настояват – автобуса, та автобуса. Да, ама не. Кажете ми само накъде поема автобусът. Е, поклатиха невярващо глава, казаха ни, че до довечера може и да стигнем, пък ни показаха пътя. И тръгнахме.Щастлива съм, че имам около себе си достатъчно луди пътешественици, с които идеите се раждат една след друга, посоките винаги са много, а ентусиазмът ни е по-голям от нас.
Така в събота три девойки се запътихме пешком към село Граница. Е, определено пътят не беше това, което очаквахме. Представяхме си селски улички с дървета покрай тях, а реалността ни сблъска с оживен главен междуградски път. Няма какво да се лъжем, да вървиш покрай натоварен пътен участък не носи най-хармоничното усещане, ама ние си имахме цел. По едно време, почти убедени, че виждаме селото, все пак решихме да се застраховаме. Питахме за посоката. Е, бяхме изпуснали отбивката, но за сметка на това получихме супер точни и незабравимо колоритни насоки „На стопУ у левУ, после по пътя у деснУ, на следващия завой – пак у левУ“. Е, след известно време ходене намерихме заветния стопУ, свихме „у левУ“.Вече беше една идея по-приличащо на село. Плодови дръвчета взеха все по-често да съблазняват ходещите ни
стомахчета. Едра жълто-червена слива, после леко тръпчива, но в същото време сладка зелена ябълка. Диви къпини. Сладост на корем. Подарък от кюстендилското слънце.
Стигнахме табелата за заветното село Граница. Далеч преди да се стъмни.
Границите са само човешка измислица. Ако ги поставим – ще ги има. Ако просто решим да преминем през тях, ще са само път осеян със съботен трафик, но отблагодаряващ се в последствие със сочни диви плодове.
В неделя будилникът отново звъни. 6,30. Пет километра пеш към „Александър Невски“. Оттам към Вазовата екопътека. Кола, пълна със смях и истории. И кутия с разтапящ се шоколадов кекс…с тиквички. Е, да, пътешествие без поне малко шоколад, някак си не е истинско пътешествие.
Поглед от висока перспектива. Зеленина. Покриви. Радост. Живот. Снимки за архива и продължаваме надолу. Романтична сенчеста пътека. Разни насекоми отговарят на ентусиазираните ни разговори. Рекичка ни съпровожда през части от пътя. Водопадът беше пресъхнал, ама няма драма. Напротив, ето причина да се върнем пак.
След кратко лагеруване, придружено с две чаши айран с домашно кисело мляко, колата отново лакътуши по пътя. 
Лакатнишки скали. Е, тук обедното августовско слънце поизпече ентусиазма ни да вървим по пътеката, ама пък пещерата доста приветливо ни приюти. Щедро ни нагости с благодатен за туриста хлад, изненада ни с някой-друг хлъзгав камък, няколко тунела, известна доза от „ама накъде сега беше изходът“ и ни изпрати поживо поздраво.
Ние пък изпратихме неделята, с нея и почивните дни. Ама само след 5 дни пак е петък. И влакове пак ще запеят по релсите.
Анета Стефанова