тичане

Хронометри долу

Започнах да тичам отново, когато изтрих приложението. Отчитанията, измерванията и сравненията ми бяха отнели удоволствието. Бях започнала да тичам за километри, не за щастие. Гледах изгорените калории, а не начина, по който се чувстваше тялото ми. То крещеше за почивка, а аз преследвах времето.

Да, изтичах полумаратон без никакъв проблем. На някои това ще се стори като детска игра. Знам, че има наистина тичащи хора, които преодоляват много десетки, дори стотици километри. Но аз цял живот съм тичала само за удоволствие и полумаратона го приемам като лично постижение. Бях доволна от това. Но месеци след него ми ставаше неприятно само като си помисля да бягам. Аз, човекът, който се чувстваше жив след тренировка, не исках и да си помисля да тичам.

Тогава просто реших, че ще се върна в маратонките си, но с темпото, с което живея в крачките и ми е щастливо. И ще бягам до тогава, докато усещам удоволствието да движа тялото си. И благословията от това. Няма да гледам километри, време, калории, резултати. Защото е хубаво човек да има цели, но не и да ги превръща в самоцел. Прекрасно е да постигаме резултати, но не и с цената на това да изпитваме непрязън към нещо, което ни е носело щастие.

За себе си реших, че предпочитам ендорфините от 5-6 избягани километра пред болките в ставите след 18-тия километър.

Хората са различни и всеки знае своите граници и чувства сигналите на тялото си. Едни са супер ентусиазирани и заредени след 20-тия, други преследват 42-рия километър. Хората са различни и това е прекрасно. Прекрасно е и че са впрегнали мотивация и сили да прекосят финалната лента. Мисля, че някой ден и аз отново ще я прекося. Може този ден да е скоро. Едно съм обещала на себе си обаче. Тренировките за този ден не трябва да ми отнемат щастието от тичането. Всеки решава за себе си и всеки слуша своето тяло. Но моето предпочита да се радва, докато се движи, а не да се радва, че е оцеляло и след това тичане.

Телата ни са съвършени механизми и мисля, че най-доброто, което можем да направим за тях, е да ги слушаме.

Анета Дончева

 

Споделете публикацията: