Когато вземеш първия кестен в ръка, признаваш, че е дошла есента. А тази есен беше дошла отдавна. Малко трудно я приех, не исках да се изтръгна от прегръдката на лятото – тъй топла, весела и споделена… но есента сега бе тук.
Усмихващо се слънце и полюшващи се по клоните жълтици нашепваха един друг, по-различен рефрен. А аз стисках кестена в ръка и се сливах с магията му. В тези малки кафеви чудатости – сигурна съм, че има някакво вълшебство. Чувствам го, знам че е там.
Имах малко време между забързаните две графи в графика. Седнах на една пейка в „Заимов“. Идвах често тук с колеги първи курс. И първия си самостоятелен репортаж тук заснех. Ето ме, по-късно пак. Малко повече знаеща, малко по-зряла, малко повече аз.
Седнах и отворих дебелата книга с пожълтели страници, взета назаем от библиотеката. Наоколо беше пълно с деца, носещи своите малки вълнения, големи и искрени радости и поглъщащи игри. Слънчево беше принципно, ама слънцето вече тренираше как зимно се крие. И все пак не му се искаше да се оттегля и беше все още там – тържествено и гордо пръскаше топлина наоколо. Из мъничките детски крачета се гонеха вече листата. Жълти, много жълти…
Така часът между задъханите графи бързо се стопи. Отрониха се страници от поостарялата ми книга. Паднаха още неизвестен брой листа. Прозорецът за наслаждение на есента беше напът да се затвори, а цифрите на часовника ми все по-настойчиво бутаха райбера. Затворих и книгата.
Есен е. Но пак ще бъде пролет.
Анета Стефанова