Де да можех да пиша от онези стихове,
които грабват изведнъж като тореадори бикове.
Но някак си нямам нагласа такава,
поезията не ми се много отдава,
пръстите ми по-добре думи в проза увличат,
стиховете ми много на детски приличат.
Но ми се иска да пиша и в рими,
за някои неща тъй предвидими,
като пролетното утро, което
пие си с мене пред прозореца кафето….
Нежният люляк пак е нацъфтял,
пак палаво с пчелите тайничко си е играл.
И ето, вижте, детински са ми римите,
за пчелите, тях, неуловимите.
за слънцето, плетящо тънки златни нишки,
за цветните обувки, направили ми пришки,
за събуждането, топлите завивки,
за флиртовете нежни, прокрадващи усмивки,
за смяната на кадъра, за новия пейзаж,
за някак си по-искрящо жълтия столичен паваж.
А пролетта е порив, тя е рима,
млада, страстна и неудържима.
Пролетта е стих, куплет и блян,
тя има само смелост, няма капка свян.
Анета Стефанова