Този и следващите няколко текста са написани на път. Във влакове, на гари, в самолета – някъде в пространството, някъде, където мислите ми са движели химикала в ритъма на думите… Следващите редове са от маршрута Синтра – Лисабон.
Когато пътуваш… Времето се сгъстява и побира много повече случки, кадри и цветове.
Среща те с очи. Позволява ти да го наситиш с емоция, да го уплътниш с изживявания. Да го изваеш по свой модел, а то, доколкото позволява същността му, се отлива във времевата рамка, която си сковал.
Часовете текат в посетени замъци, минутите – в автентични малки улички. А привечер цялото време сяда на чаша охладено бяло вино с теб… да направите разбор на деня и да празнувате следващия. Или пък не – просто ще си постоите, то ще те погледа, ще си помечтаете, ще си помълчите и ще си отиде, за да се върне пак утре, когато слънчевите лъчи изгонят съня от очите ти.
Анета Стефанова