на съпруга ми
Дишай.
Обичай ме бавно,
красиво,
дишай,
обичай ме.
Стига сме бързали, стига, недей.
Обичай ме бавно.
Бавната любов е маратон, любими. Тя е низ от малки моменти в безкрая на времето. Тя е непрекъсната нужда да обичаш. Бавната любов е тичане на дълго разстояние.
Бързите отсечки бързо изтощават. Прекосяваш финиш лентата – ако ти е ден, вземаш медал. Прибираш се и осъзнаваш, че тичането е приключило. Оставате ти и медалът. И някой-друг кадър за компания.
Бавната любов има време да спре, да се подкрепи като е уморена, и пак да продължи. И е все същата и все толкова любов.
Бавната любов е като бавния огън – топли те нежно. Толкова нежно, че ти се иска да останеш в нея завинаги. Разтапяш се блажено в уюта й и знаеш, че смисълът на всяко излизане от вкъщи, е да се прибереш при своята бавна любов. А бързата любов е като пожар, бурен и страстен, увлича те, поглъща те бързо и те изгаря още по-бързо. Няма я обаче частта с феникса, остава само пепел и зейналата паст на студеното огнище.
Когато ти стане студено от бързи любови, вземаш най-хубавото дърво, за да запалиш с него огъня на бавната любов. Отначало той е просто искрица, пробляснала под миглите ти, след това се разгаря и чуваш тихичкото „пук-пук“ на огъня. Тогава затваряш очи, мисълта отпуска повода на сърцето и се впускаш в онази бавна любов, която не иска да бърза. Защото й е хубаво да се случва бавно, да се наслаждава на разпилените коси сутрин, на сенките от слънцето по пладне, на кръглата като обредна погача луна. И думите ти стават любов, мисълта ти става любов, лицето ти става любов. Ти целият ставаш любов, от любов живеш, за любов живееш и любов живееш.
Затова… прегърни ме. Задръж ме в ръцете си и нека останем така. Просто ме дръж, сякаш часовникът няма стрелки и никога не е имал. Сякаш календарът няма дни и никога няма да има. Дръж ме така, сякаш времето е любов.
Уморих се от бързане. Сега е време за любов.
Нека поспрем, любими, нека помечтаем, нека се обичаме. Бавно.