Какво нещо е трепетът у хората!
Днес за пръв път от седмици се показа някакво слънце, поразкапа се натрупалият се лед и ТОЙ затрептя… Онзи трепет! Трепетът, който винаги ме завладява тогава, когато не знам все още дали зимата е успяла да разгърне пълния си потенциал или … най-„доброто“ от нея тепърва предстои. Приклещва в здрава хватка ума ми и го разхожда по плажове, павирани тесни улички, сред цветни къщи и по дървета – като маймунче – от клон на клон, тогава, когато сгушена под одеялото отпивам от чашата червено вино, мечтаейки за морски повей и сайдер на терасата на някоя крайбрежна квартира…
Ах, този трепет, който ме вади от реалното тук и сега и ме хвърля в едни такива безбрежни измерения, при едни кози, пасящи мащерка, сред някакви си острови, там, на юг! Дори не знам дали козите пасат мащерка, ама аз с радост ще я вдъхвам, ще я вплитам в косата си, ще разхождам босите си крака по нея и ще събирам капки роса между палеца и показалеца на дясното стъпало.
Едва изчистих висулките от перваза на терасата, а вече съм си сложила (за съжаление все още само мислено) слънчевата шапка с цвят на слама и огромна периферия, летя между тази част на Европа и някоя си друга, мечтая, рея се из облаците, и си топвам белоногата същност в нечие чуждо море, солено, вкусно, синьо-зелено, с дъх на радост и сбъдване.
И мирише в стаята ми на мокър бански, намазан с плажно мляко, развява се изсветлялата ми лятна коса. Още малко и пръстите ми, които така размечтано удрят черните клавиши по вдъхновения ми компютър, ще ми се сторят почернели и освежени след лятната почивка. А е едва януари. Дори ден вече не е. Вярно, че нощната лампа свети, ама от нея едва ли много тен ще хвана. И понеже когато реша, съм непоправим оптимист, няма как да се сдържа… януари е, ама е краят му. Обективно погледнато, след по-малко от два месеца ще дойде пролет. Ще зацъфтят едни минзухари, ще отрупат зелените поляни с греещите си като свещички личица, и докато успея да ги наснимам, да се протегна хубаво сред тях и да им се нарадвам, вече ще е лято.
И тогава…
Ще катеря хълмове и върхове, ще пея оживено (горките ми спътници!), докато се нося по или над асфалта, ще милвам коне по балканските пасища и ще изпращам планински залези. Ще гледам танца на огъня пред хижата, ще се сгушвам на топло в прохладната лятна нощ и с поглед, вперен към мечтите, ще броя звезди.
И ще тичам! В Южния и към радостта, в Пловдив и с любовта…
Още съм под едно софийско одеяло, в една софийска квартира, в един квартал на София. Тук съм, ама не съвсем. За мъничко още ще оставя мислите си да прелитат километрите и да извървяват пътеките, а после ще тръгна след тях. И пак ще ви разказвам. Ама първо да стегна багажа…
Анета Стефанова,
27.01.2016