Много пъти съм казвала, че София я харесвам нощна. Даже и нощната й есен е прекрасна. Заставаш под лампата, вдигаш глава и цял калпак пендари се ръси от изтощената от летния зной липа. С галантно приземяване докосва влажния асфалт. Без никакъв звук. Само безмълвен допир.
Петък е и седмицата се е изнизала. Заключвайки офиса, 
прехвърлям наум текста, който трябва да довърша в понеделник, този, който трябва да започна и ….
Крача под ноемврийската светлина. Мистично е някак си. Влизам в подлеза и старец свири „Вечеряй, Радо“. Излизам – младежи изпълняват It’s my lifе. Да, София е изкуство. Ако имаш очи. Иначе е мрънкане, сивота, скъсани плакати, надраскани фасади. Ама имаш ли очи, нов свят виждаш.
И така, It’s my life. Да, моят си е. И точно тази петък вечер и точно под тези мелодии, крачка след крачка някак си оставях напрежението зад мен. Делникът беше отнел работните часове, заедно със светлината си, и сега… сега беше време за презареждане.
Среща с близка приятелка. Вино. Споделяне. Щастие, че ги има тези хора, които срещаш все по-трудно, но срещите с тях са ти все по-ценни. Щастие, че светът знае как да се завърти и чии човешки орбити да сблъска.
Анета Стефанова,
12.11.2016 г.